Вкъщи живее една муха. Отседна у нас в края на лятото. То отмина, тя остана. И цяла зима си съжителстваме в пълно разбирателство с нея - една малка, мързелива приятелка, която лесно се вписа в обстановката. Когато вечер си лягаме и затваряме врата, която свързва спалните помещения с всекидневните, тя като послушно куче си излиза и ни освобождава от присъствието си, за да спим необезпокоени. Обичам мухата. Да, свикнах с присъствието й и постепенно се привързах към нея.
Напоследък гледам как дръвчетата навън разцъфват и сe хванах, че си представям деня, когато навън ще е достатъчно топло, ще отворя прозореца и тя ще отлети от домашното гнездо и ще поеме по своя път в живота. Като пораснало дете. Представям си, че тя е моят домашен любимец и дори успях да и измисля име. Никога не съм вярвала, че мога да се сближа толкова с една муха.
През последните дни дъщеря ми се опитва да я хване - виси по шкафове, строи кули от несъвместими предмети, ядосва се и е твърдо решена да се отърве от натрапника. Подсмихвам се и си казвам, че тази тяхна вражда е сладка и леко смешна. Никак не очаквах вчера, че ще ми донесе мъртвата муха - хванала я с две пръстчета и ме гледа с дяволит поглед, изпълнен с гордост. "В коя кофа да я хвърля, мамо", ме попита тя. "В черната", казах и започнах да плача. Плаках за всичко. Плаках, че вчера учителка я е ударила и сега предстои нова битка със системата. Плаках за цигарения склад в Пловдив, плаках за лифта на Банско, за съдебната система, плаках за застрояването на плажовете по черноморието, за черешата която умира до нашия блок и на никой не му пука, за здравната система, за театралната реформа. Днес съм по-добре.
Фотография Шериф Уагих (мухата), Славея Йорданова (Ана Табакова)
Коментари