Чудовището на таблата

На Узи, най-добрият ашкеназки играч на табла за всички времена

- Чифт! - изрева чудовището на таблата като ранен звяр, а гласът му беше хем заплашителен, хем умоляващ. - Чифт! - изрева отново.
Минувачите замръзнаха на място, а главите на няколко любопитни съседи се подадоха от прозорците. Цялата улица замря. Единственият звук, който се чуваше, беше тракането на заровете.
- Чифт! - възкликна чудовището за трети път, вече с шепот, опря свитата си шепа със заровете до ярмулката* и ги търкулна към края на дъската в пълна концентрация, сякаш прицелен в невидима мишена. Още преди да спрат, Лиор разбра, че е изгубил.
- Дьорджуар! - каза чудовището. - Дължиш ми шоколадче.
Стана и отиде да си подрежда доматите.

- Изобщо не ми харесва, че нашият Лиор си пилее джобните на табла - оплака се майка му. - Да вземе да тръгне на кръжок след училище. Сариният Янив свири на акордеон, момчето на Щайн учи компютър. А синът ми си прекарва целия следобед в примитивни игри с някакъв престъпник, който продава плодове и зеленчуци...
- Преувеличаваш, Зива. Давид е вярващ човек, никакъв престъпник не е, а и не виждам нищо лошо човек да поиграе от време на време - каза бащата на Лиор в опит да прекъсне тирадата.
- Не бил престъпник, а? НЕ БИЛ П РЕСТЪПНИК?! А всеки ден обира едно наивно детенце до шушка? Ами белегът на лицето? Откъде му е, мислиш - от бръснене ли?
- Абе, Зива, таблата е честна и приятелска игра. Не прекалявай, за Бога. Та те играят само на шоколадчета.
- Като е толкова честна, защо Лиор никога не печели, а? - и отново заопява.

За всички останали денят изглеждаше съвсем нормално. Ярко слънце, лек ветрец, нищо необичайно. Но Лиор усещаше, че това е специален ден. Заровете в ръката му нашепваха: дюшеш, дюшеш, а пуловете се бяха наредили по дъската точно както му се искаше. Една жена влезе в магазина и попита за краставици.
- Няма краставици - отвърна й чудовището на таблата. - Затворено е!
- Ама тука има купища краставици и е едва пет часът...
- Госпожо - излая чудовището, а вената в средата на потното му чело се наду до пръсване, - сега играем! Магазинът е затворен!
- Синът ми се прибира от бойскаутски лагер довечера, а толкова обича таратор, особено в тази жега... - пробва нова тактика жената.
- Затворено е! - повтори чудовището, вторачено в дъската, и несъзнателно потърка дръжката на ножа за дини с лявата си ръка.
- Прав сте, господин Цвити - съгласи се жената. - Нищо няма да му стане, ако хапне един шницел. Днешните деца са толкова разглезени - рече и си излезе.

Търкалящите се зарове продължиха да правят каквото Лиор пожелае, а във въздуха се носеше една нова миризма, която надделяваше над тази на лук и алабаш. Миризмата на победата.
- Чифт! - кресна Лиор с пискливия си глас и размаха юмруци пред свъсеното лице на чудовището. - Чифт! - изкомандва покорните зарчета. Търколиха се колебливо, сякаш обмисляха бунт, но след миг се отказаха и се кротнаха на дъската. - Дюбеш! Тройна победа - каза Лиор. - Дължиш ми три шоколадчета.
След което се изправи и отиде да си вземе слива.
- Наглеждай магазина за малко - каза чудовището и излезе с провиснали рамене. Когато се завърна, беше просто Давид с три шоколадчета в ръка.
- Това днеска беше просто случайност. Няма да е винаги така - каза. Но дотук беше с вените по челото и номера с докосването на ярмулката. Чудовището на таблата беше изчезнало завинаги.

Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог е в твоята книжарница срещу 12 лв. Издава Жанет 45, преводът е на Милена Варзоновцева, а автор на корицата е Ина Бъчварова.

Етгар Керет. Пише първия си разказ в казармата, когато е на 19 години - става въпрос за „Тръби", включен и в настоящия сборник. Към момента Керет е университетски преподавател и носител на рицарско звание във Франция. Автор е на пет сборника с разкази, преведени на 32 езика, публикувани в издания като Guardian, New York Times и Le Monde, с повече от 40 екранизации. Упорито отказва да се занимава с романи, защото така му харесва. През 2007-а (заедно със съпругата си Шира Гефен) прибра в Кан Златна камера за дебютния им пълнометражен филм Медуза.
Удивителен разказвач, добре въоръжен с най-силното оръжие - чист, свеж и спонтанен език. Разказите му са кратки, ударни и забавни, понякога топли и някак уютни, но също жестоки, брутални и преди всичко честни.

През 2006-а режисьорът Горан Джукич превърна повестта му Щастливите лагерници на Кнелер във филма Wristcutters, кадър от който виждаме тук. Лентата мина на български под името Самоубийци: любовна история - гледахме я в Дома на киното, където развълнувано следяхме как госпожица Сосамон развява финото си задниче по екрана.