Великден. Лежа на плажа и ми е студено. Но ми е хубаво, даже
прекрасно. Някак леко и омаяно. От бирата. Не ми се чете, не ми се мисли дори. Гледам
водата, небето не гледам. Лежа на шезлонг в Гърция и се увивам все по-яростно,
защото вятърът има желанието да ме изгони. Но ние няма да му се дадем. Щот` сме
пичове. Или поне бяхме. Ма още имаме спомен.
И както си лежа, пред премрежения ми от светлината поглед
минава една позната фигура. Която ме преследва. Навсякъде. Минава по плажа и забива
в пясъка обувки, нахлузени върху прекрасни памучни чорапи. Спортни. Бели. Над
тях - анцуг. Чисто червен. С малко черно на емблемата и отзад на плешките. Пише
футболен клуб. Анцугът е фалшив, щот цветът на футболния клуб е зелен. Дори
гостуващите екипи не са в червено, а в черно и бяло. Но това са детайли.
По плажа минава психологията на една нация. От която бягам в чужбина. Щот` на наш`то море вече ме победи. Затова ходя по чуждите. Минава по
плажа с група себеподобни, чопли семки и плюе. Вдъхновено и звучно. И вика: „Кириле,
майкатидаеба, не влизай във водата, че е ледена, бе. Чуваш ли бе, майкатидаеба,
Кирилееее". Че анцугът е ебал майката на Кирил, то това е очевидно в този
пъстър свят. Ето това са анцузите, които ме преследват. Преследват
ме в България, преследват ме в чужбина. Явно не отивам достатъчно далеч.
Въпреки че където и да отида, анцузите ще разберат. Те винаги разбират.
Анцузите, които бият жените си; които гласуват на изборите; които
издигнаха чалгата в попкултура; които ще те пребият на светофара; които имат
поне един познат в КАТ; които си изтръскват пепелника през прозореца; които ще се изсерат на площадката пред блока; които дават
газ, тръгнеш ли да изпреварваш; които целят детето си с топка в главата и се
смеят, като падне; които не умират от рак, а от старост; които говорят на висок
глас, когато наоколо е тихо; които ще издерат колата ти с ключ - ей така, напук;
които ще си избършат гуменките от
калта в твоята изтривалка, а после ще се събуят и оставят обувките си пред вратата.
Които ще те последват навсякъде. Анцузите.
Моля ви, не казвайте къде отивате. Защото ако вече са засрали
България, нека не им помагаме да засерат и извън нея. Защото няма да има къде да
ходим и защото ще трябва да строим къщи със зидове по три метра. И да гнием в тях.
Моля ви, не казвайте на анцузите, че някъде е хубаво. Снимайте, събирайте се с
приятели и си разказвайте. Тихо. Да не чуят анцузите. Защото ще тръгнат. И навсякъде
ще има фасове, семки, пликчета, миризма на евтина скара, силиконова попмузика. И
анцузи. И децата на анцузите. Облечени в анцузи.
Моля ви. Въпрос на мъжка чест, не на игра.
Фотография Васил Танев
Коментари