Сметището
на всеки милионен град е нещо като
отделна държава. В тези хълмисти степи
е по-добре да не надникваш. Знамената,
които се веят тук, са знамената на пълното
поражение. Всеки ден пристигат десетки
камиони, за да изсипят товара си. За да
проникнеш на територията на тази държава,
трябва да си обут във високи рибарски
ботуши, облечен в гумиран гащеризон и
да бъдеш с противогаз. Почти като
астронавта Армстронг. Но нали ще бъдеш
първият, който е успял да стъпи в това
мрачно царство и сетне да го напусне
без видими последици. Планините от
боклуци сега, през зимата, са замръзнали
и приличат на железни скали. Отблизо
започваш да разпознаваш отделни
подробности: счупен сервиз, ръка на
кукла, стърчаща към висините, томовете
на Большая советская энциклопедия,
покрити с вледенена виолетова плесен...
Пред
теб, между два хълма от боклуци, се
простира нещо като уличка. В дъното на
уличката има малко обиталище от талашитени
плоскости. До него се поклаща замръзнало
пране. Парцаливата, обесена за яката
шуба, отдалеч може да се сбърка с обесен
човек. От кривия кюнец се стеле дим -
значи тук живее някой. Посреща ме жена
на неопределена възраст, така увита и
забрадена, че се виждат само очите й. Но
гласът, с който проговаря нечленоразделно,
е грапав, мъжки. Подавам бутилката ракия,
която предвидливо нося. Съществото
веднага скрива шишето някъде из дълбоките
си джобове.
-
Може ли да поговорим? - питам.
-
С А-а-ангел, с А-а-ангел - проточва
съществото. И се изхилва с дебелия си
магарешки глас.
Две
сини детски лица се подават иззад билото
на близкия хълм, където стърчи като
противозенитно оръдие ръждясал ауспух
на камион. Виждат ме и замръзват. А сетне
бързо се спускат по хълма, яхнали найлони.
И двете са момченца, на около десетина
години. Заобикалят ме и започват да ме
дърпат за палтото. Лицата им са покрити
с бляскава коричка от нечистота. Едното
е захапало незапален фас от пура, който
смърди ужасно. Другото е обуто в корави
като ламарина кавалерийски ботуши,
най-вероятно оцелели от последната
война. Те хвърлят в краката на жената
счупена на няколко части патерица и
тържествуващо започват да подскачат.
Жената
им нарежда да ме заведат при Ангел и те,
все така подскачайки и кривейки се,
започват да ме дърпат нанякъде.
Изкачваме
се по хълма, стигаме до билото му и
започваме да се спускаме от другата му
страна. Стъпвам върху счупен фаянс,
натрошено стъкло и какво ли още не -
нищо незначещи останки на една цивилизация,
която не знае как да оставя спомени. Зад
поредния хълм изведнъж се натъкваме на
нещо като землянка, вкопана в склона,
от която се подават два увити в мръсни
бинтове крака. Децата дружно хващат
всяко по един крак и издърпват човека
навън. Виждам, че това е старец с дълга
мръсна бяла брада. Той тихо стене, докато
децата го влачат на светлото. Когато ги
вижда, започва да скимти и да маха немощно
с едната ръка. Децата започват да крещят,
а сетне хукват нанякъде. Аз клякам до
главата на стареца. От единия край на
устата му е текло кръв. Кръвта е засъхнала.
-
Кой си? - с мъка събира думите във въпрос
старецът.
-
Журналист - казвам. - Пиша репортаж за
бунището. Исках да разговарям с някого.
И някаква жена ме прати при вас. Тоест
каза на момчетата да ме доведат.
-
Те искат да ме убият - измъчено продума
старецът, но толкова тихо, че едва го
чух. - Идват всеки ден. Строшиха ми
едната патерица, строшиха ми и другата.
И ги отнесоха. Вече не мога да се
придвижвам. Едно ще те помоля. Вътре в
землянката съм заровил едни неща. Влез
вътре и ги вземи. Мислех да ги използвам,
но няма да мога. Вземи ги. Надявах се
накрая да стане чудо. Но вече е късно.
Главата
на стареца клюмна на гърдите му и той
млъкна. Кожата на лицето му беше бяла
като снежеца наоколо. Аз внимателно го
заобиколих и влязох в землянката.
Разхвърлях влажните картони и отдолу
напипах нещо меко, като пух. Измъкнах
го на светло и видях, че това са две
крила, по-точно рамки на крила, от дървени
летвички, майсторски завързани една за
друга с лико. По тези летвички старецът
бе започнал да лепи пера. Едното крило
го беше завършил цялото, другото - до
половината.
След
малко щеше да мръкне. Трябваше да се
изнасям оттук. Подухна вятър и замръзналите
найлони по хълмовете наоколо започнаха
да плющят като знамена на пълното
поражение. Нарамих крилата и започнах
да слизам по хълма.
Фотография Валентин Даневски / Васил Танев
Коментари