ВАЛ

Мразя силните звуци. Виковете. Чупенето на чаши, особено ако са от онова кафяво стъкло, което - поне според производителите си - не се чупи. Първо се удрят в пода, после се разхвърчават навсякъде. Стотици малки парченца от нещо, което е било замислено да е цяло. Няма как. „Не се прави, че се безпокоиш за мене" - повтаря с пресипнал глас Надя, докато прибира нещата си в куфар, видял и по-щастливи дни. И понеже не внимава какво прибира, по няколко пъти вади и слага едни и същи неща. Всъщност тя изобщо не се интересува какво ще прибере. И в момента, в който затвори вратата на този ренесансово мебелиран апартамент, ще избухне в сълзи, ще вземе такси до приятелката си в квартал „Мотописта", ще забрави куфара си в таксито и няма да го потърси повече, защото всяка вещ от двадесет и три годишния й брак ще й смърди като изоставен букет след погребение. После ще замине при дъщеря си в Испания. Разбира се, тя още не знае всичко това и продължава да се върти около куфара. Стъкълцата от счупените чаши хрущят под пухкавите й чехли със заешки уши. Хората са толкова мили в опитите си да си създадат уют и удобство.

- Не знам какво друго мога да направя, наистина - повтаря Симеон, публично известен като арх. Славчев, дизайн и вътрешно обзавеждане. В главата му един глас казва „ето, почна се", а друг „ето, свърши се", и двата гласа говорят едновременно. Следи с поглед хаотичните движения на жена си и се чуди как и кога е успяла да надебелее толкова. Той знае, че е разтревожен, че в момента животът му се променя завинаги, усеща го, но нещо отвътре го кара да преиграва. Старае се да изглежда по-разтревожен, отколкото е. По-сломен. Дълбоко в себе си е наясно, че мъката му не е на висотата на положението.
- То какво ли можеш да направиш ти? Какво ли въобще си направил сам? Освен...
Тя грабва тежкото списание от масата и го замерва по главата. Той се навежда, избягва удара и жестът, замислен като трагичен, придобива фарсов оттенък. Никой не се разсмива. Освен мен.

В списанието на осма страница има статия за или против тютюнопушенето на обществени места. Под заглавието е сниман интериорът на заведение, чийто собственик скоро ще трябва да реши дали да изхвърли пепелниците. Той е добре осветен, на преден план. А иначе обстановката зад гърба му е приятна - махагонов барплот, огледала, приглушени светлини, кожени тапицерии. На една от масичките ясно се виждат арх. Славчев с новата стажантка от офиса му. Двамата пушат един на друг в лицата си, но въпреки дима, чертите им са излезли ясно. Русата й коса се разделя на гладки кичури над острите й рамене, а неговата суетно оформена брада грее с червеникав оттенък, вероятно под влиянието на махагоновата ламперия. Между чашите с коняк ръцете им са една върху друга и тук действително фокусът на снимката пречи да се разбере чия ръка е отгоре.
- И ти нали уж не пиеше коняк! Нали стомахът ти... Долен лъжец...
Симеон Славчев не отговаря. Той вече е забелязал, че колкото повече говори, толкова повече реакции предизвиква, а това удължава агонията. Истината е, че апартаментът вече му трябва и всичко друго са празни приказки. Стажантката беше с лилави жартиери. Лилави жартиери, Боже мили, нима жените наистина носят такова бельо!
Жена му профуча покрай него и фрасна външната врата зад гърба си с всичка сила. Той си остана все така замечтан, подпрян с една ръка върху масата. Тези стъкълца навсякъде трябваше да се изметат.

Пет месеца след като се нанесе да живее при арх. Славчев, на стажантката започна да й става ясно, че това не беше най-умният ход в живота й. Тя се казваше Александра, на името на героиня от сериала Шатовалон, и искаше да се наложи като дизайнер. Част от пленителността на Славчев в очите й се дължеше на представата, че двамата могат да работят в една и съща област, да се прославят и да извършат чудеса. Всичко, което той говореше на срещите им, някак загатваше такава възможност. А маниерът, с който оставяше бакшиш на сервитьорите, с който преминаваше от един език на друг по време на командировките, с който се възхищаваше на всеки сантиметър от оскъдната й, все още незасегната от гравитацията плът, я караше да се чувства с двадесетина години по-напред от колегите й в университета, без неприятните странични ефекти на средната възраст.
- Нещо супичка няма ли? - попита Симеон Славчев на вечеря.
- Знаеш, че цял ден бяхме на работа заедно. Кога да я направя? - вдигна глава към него Александра. Още с влизането си в хола беше включила лаптопа си и беше опънала всички възможни социални мрежи на екрана. Глезените й бяха подути от високите токове.
- Ами сега, примерно...
- Можем да вечеряме и навън.
- От тези пици стомахът ми не издържа.

Гласът му долиташе от спалнята. Тя знаеше, че окачва сакото си на закачалка. Вече знаеше всичко, което той всяка вечер прави. Страхуваше се само от едно: да не би да е бременна.
- Вал е останал без храна - провикна се тя към него.
- Защо не му сипа? - провикна се той към нея.
- Беше се свършила - провикна се тя към него.
- Как пък веднъж не се сети и ти да му купиш - провикна се той към нея, вече от кухнята.
Вал, това съм аз. Можете и така да ме наричате.
Тя отиде в банята и се заключи. Хвана се за умивалника и втренчи сините си очи в огледалото. Изглеждаха избелели. Гадеше ли й се? Може би не. А може би да. Когато те е страх, че ще ти се догади, тъй или иначе ти се догажда.
- Саше, отвори, че банята ми трябва!
Вън от силното думкане по вратата, гласът му се беше пречупил. Той беше започнал да изпълнява всичките й условия. Но не можеше да даде това, което не можеше да даде. Съучениците й я наричаха Алекс.
- И на мене ми трябва - каза тя и се разплака. И за да не се чуе навън, пусна водата.

Когато след три дена на вратата позвъни служител по преброяването, Алекс му отвори по хавлия, с кърпа върху мократа си коса. Беше предупредила в офиса, че няма да ходи на работа, защото й се гадеше. Служителят беше висок, скулест, зеленоок и като цяло приличаше на вале пика от класическа колода карти.
- Мога ли да вляза - попита той с въпросник в ръка.
- Извинете, случайно да сме учили в една и съща гимназия? - попита Алекс.
- И да сме учили, аз не съм я завършил - каза той и се наведе да ме погали. - Омъжена ли сте?
- Моля?
- Първият въпрос от анкетата.
- Ако е много дълга, да пием по една водка - предложи Алекс, но вече държеше чашите. Малки кафяви чашки от един непълен сервиз.
- Можем да пием и после - каза той, като се правеше, че оправя горния ръб на хавлията й. Пръстите му бяха студени и твърди.
Алекс разбра, че ако напоследък й се гадеше от нещо, това беше от Симеон. Напусна го два дена по-късно и много плака - най-вече, когато разбра, че новият й приятел живее с две други жени и трета не му трябва. После се ожени за един унгарски търговец на недвижими имоти, защото според нея това беше мъжът на живота й, а според мен, защото на 34 години трябваше да се удави в езерото Балатон.

Един ден Надя се върна от Испания, за да ме вземе. Беше много мило от нейна страна. Завари мъжа си пиян и с разчорлена брада да спи във фотьойла. В къщата имаше три чисти чаши и две от тях бяха до него.
Аз се скрих, защото не ми се пътува. От момента, в който ни изгоряха крилата в битката, всички бяхме наясно, че изборът ни е ограничен. Изпратен съм на мисия тук, като останалите. Но службата ми е лесна. Любов, надежда за по-добър живот - докато те съществуват, работата сама се върши и аз нямам какво толкова да правя.
Валафар, името ми е Валафар, херцог на Ада. Явявам се под формата на лъв. В кошмарите. В минутите на пълна самота. Но тук живеем в град и образът на котарак ми стига.