Ние сме в самите черва на София и един бърз, светъл глист ни носи шеметно по релсите към станция Сердика. Само аз чувам как дъждът пее някъде горе. Мисля да отида там. Да погледам небето и да оставя миглите си да гизнат под светлината на електрическите лампи. За пръв път използвам думата „гизна“ - откраднах я от Хемингуей. Не съм го чел, разбира се, но едно момиче в моето влакче е потънала в негова книга и думите му отекват в нея като камбани. Подслушвам го. И тогава тя ме поглежда, Хемингуей млъква, а болката в костите ми се връща и заменя дъждовната песен.
Не помня защо всичко ме боли, вероятно тялото ми пак се е загубило докато аз танцувах по локвите. Обикновено знае къде да ходи – днес например със сигурност е било в дневния център и е стиснало ръката на Анечка за довиждане. Ние много харесваме Анечка и неведнъж сме се изпращали с нея: тя живееше близо и ме водеше вкъщи, а после аз го оставях да вечеря с тате и я придружавах докато се прибере.
Момичето ме наблюдава и всичко ме боли. Влакчето подрусва ускорително и сякаш танцува. Искам да танцувам с него и го подхващам внимателно. Полюшвам се в симетрия на неговия устрем – действие и противодействие. По-бързо и по-бързо! Тялото ми рядко е успявало да постигне такава хармония и ме обзема еуфория. Болката изчезва. Ръката ми – този великолепен инструмент, бе попила аромата на десетките хора, погалили дръжките преди мен. Учители, студенти, инженери и музиканти: но никой не беше постигал днес синхрон с влака така, както аз. Погледнах дланта си с възхита: тя е гладка и мека, често влажна и хладна и обикновено само Анечка я докосва без нервни мисли да помрачат розовото ѝ лице. Но ето, че и метрото е приятел. Както съм много щастлив, нещо започва да ми боцка ръката. Очи. Пак очи, поне четири чифта. Пак съм забравил, че не можеш да бъдеш сам в София. Толкова се ядосвам, че се пляскам леко през мустака. Но още съм щастлив, така че шамарът пружинира върху усмихнатите ми бузи. Бодежът от очите на пътниците не може да помрачи това, че за първи път от много време с тялото се разбирахме добре, макар и за броени минути.
В подлеза на Опълченска свири и пее Косьо. Очите му са огромни. Искам да го послушам по-дълго и се разполагам зад рамото на момичето от метрото. Възползвам се от това, че тя все още ме носи със себе си. “Cause I’m a creep” – гласът му гали стените на подлеза, издухва спомена за мен от очните ѝ дъна, но аз все още съм там, заплетен в косата ѝ. Не си дослушвам концерта. Тя пък бърза да се върне в дъжда, нищо че не може да го усети под шапката и палтото си.
Подминаваме една девойка, която балансира по речните камъни, известни в по-сухи дни като опълченски тротоар. Късичкото яке на момичето е в тон с оранжевото небе. Прилича ми на сърничка, която за първи път прекосява ручей. Един малък грипен вирус в нея започва да ми шепне за това как копнее да докопа сърцето ѝ. Тя ще боледува повече от месец, но дванайсет години по-късно още няма да знае, че е успял. Ще го разбере в последния си вторник, в последния си август.
Сега девойката отива на рожден ден. Искам да ѝ кажа да пие първо чай, а после ракия, да си събуе мокрите чорапи и да седне до момчето с бялата тениска, който ще е също толкова самотен и също толкова измръзнал. Двуседмичната любовна драма прилича на тежкия грип, но би пощадила сърцето ѝ и би дарила още много месеци септември.
Само че нямам уста.
Думите винаги идват при мен тогава, когато нямам уста. През останалото време бягат, или се кривят идиотски по пътя си навън.
Една кола опръсква обреченото момиче. След няколко секунди тя загрява и започва да реве нечленоразделни проклятия със странно дрезгав глас. Оставам да вървя с тази от метрото. Тя бодро трамбова паважа и разпилява локвите с тежки обувки, но сянката ѝ се влачи пораженчески. Въргаля се по малките улички и се отърква в изгнилите листа, впива пръсти в паветата и търси топлината от следи, изстинали преди много години. Те принадлежат на човек, който никога не е стъпвал на тази улица.
Паветата не са като асфалта. Поемат по-голяма тежест и живеят по-дълго. Когато вървите по тях, натежали от мисли за някого, те запомнят и него.
Ръцете на сянката се разперват и опипват в отчаяни кръгове. Тялото маскира търсенето с непълен поздрав към залязлото слънце. Ом митрая намаха, ом равайе намаха. Ом митрая намаха, ом равайе намаха. Ом.
Червена топлина започва да струи от дланите, а пръстите оставят във въздуха следи, които виждам само аз. Следите оформят собствените ми думи. Може би тези ръце ще могат да ги изкарат наяве, стига да остана достатъчно време наоколо. Може би тя ще ги остави да напишат моята история с истински молив на истинска хартия.
Но вместо това тя ги използва, за да си отреже тънко парче солена, червена плът. Аз се плаша от червеното месо.
Паниката ме праща набързо обратно в тялото, което ме посреща в Обеля. Отново болка. Ръката ми, прекрасната ми ръка, е ожулена и мръсна. Трябваше да сляза на Люлин, но явно нещо се е случило.
Отново имам уста. Отварям я, но тя може само да крещи.
Фотография Ради Георгиев
Коментари