Когато бях малък, често изкарвах по месец в Перник през лятото. Баща ми е от там и стоях при семейството на брат му и баба ми и дядо ми. От дете чета много и често си стоях следобедите вкъщи с книга в ръка, вместо да вилнея с тайфата по улиците или из парка в центъра. Един ден през 1994, докато си седях на дивана в хола, баща ми дойде от София и директно ми връчи голяма книга с шарена корица и страхотни илюстрации - знаеше за любовта ми към комиксите и фантастичните истории. Но в този случай надали е предполагал колко важен подарък ми прави. Книгата беше (и още е) Ерик, а отдолу с еднакво голям шрифт пише две имена: Тери Пратчет и Джош Кирби.
Дотогава приключенската и приказна литература, която бях чел, имаше доста различна посока, изводи, свят и герои. Този роман съдържаше нещата, които бях свикнал да срещам из книгите. Имаше обаче и препратки към класическата литература. Имаше откровена незлоблива пародия. Имаше и съвсем реални щения на един пубер, какъвто тъкмо ставах. Имаше и постоянно намигване към света - такъв, какъвто си е. И всичко това поднесено със страхотно въображение и постоянен тънко-циничен хумор, от който сюжетът изобщо не страдаше, а ме караше да гълтам страница след страница като гладно сомалийче топла пилешка супа. Илюстрациите на Кирби пъстро правеха историята още по-жива. Затова и дълги години не си представях книга на Тери Пратчет да е рисувана от друг художник и малко се стъписах, когато Джош Кирби почина, но пък Пол Кидби влезе едновременно в същия дух и собствен почерк. Отклоних се. Накратко - Ерик ме направи фен на Тери Пратчет и в цялото си тийнейджърство, и после в двайсетте си години, неизменно се връщах към неговите романи. Винаги, когато съм имал нужда от откъсване от сериозната литература, от сериозния майтап, в който живеем или пък когато ми е трябвала приказка, която сериозно те замисля, преди да ти погъделичка сензорите за смях (или обратното).
Пак е сухо. Но и кой съм аз, че да пиша за човека с могъщо въображение и чувство за хумор в такива порции, сякаш си пие бирата вечер със самия Момус. А сутрин носят банананово дайкиро на О Боже на Махмурлука. Тери Пратчет ме е разсмивал в моменти, в които не очаквам, карал ме е с две-три простички изречения да се замислям за сериозни въпроси по несериозен начин, разказвал ми е истории, които съм попивал като жаден бираджия след пости. И е изкарвал сълзи в очите ми с откровена честност, облечена в шарените дрипи на смеха. Няма да забравя пътя ми с автобус 213 към една от първите ми работи и как, докато четях Автентичната котка, се разридах от смях на описанието на Ботушомуцунестата котка, която не се ражда такава, а се получава с времето, най-често след опита й да изнасили челно приближаващ се по нанадолнище товарен камион. Затворих книгата и я скрих в раницата, защото ми стана неудобно от хората. И продължих да се треса в безгласен смях и със сълзи на очи. Помня как потънах в първата история за Нак Мак Фигъл, която четох на английски, докато навън снегът трупаше двуметрови преспи из парковете на Виена, а аз се опивах с глювайн и приказки. Спомням си почти всяко място, на което съм чел трилогията за Номите. Имам си любими герои от всяка от сериите от Света на Диска - и от историите за Стражата, и от тези за Ринсуинд, и от приключенията на вещиците. Дръгливият и нескопосан Морт ми беше приятел. А когато през 90-те трябваше да си измисля псевдоним, с който да разцъквам компютърни игри с аверите, които взимаха имена на герои, рицари с титли и всякаква епична паплач, аз си присвоих името на Хамиш Бесния - бойният полуглух дядка в инвалидна количка от Сребърната Орда на Коен Варварина. Мамка му, до днес и личният ми мейл, и този в Rawk'n'Roll са madhamish@ където.
Този очерк не е би(бли)ография на един голям писател и творец - за такова нещо има Wikipedia. Това е едно благодаря на обикновен мъж към човек, който е дал на живота му порастване, емоция, смях, радост, приключения, приказки и е изкарал наяве алтерегото му, облечено в артистичен псевдоним. Това е поклонът ми към Тери Пратчет, а зад сълзите ми се хили озъбена усмивка. Защото нищо не си заслужава да се взима крайно сериозно. Животът пък най-малко.
Коментари