Преди 15 години работих като момче за всичко в една фирма за спортни и хранителни добавки на улица Пиротска. Част от задълженията ми включваше веднъж (а понякога и два или три пъти) дневно да нося с ръчна количка колети към пощата, която тогава беше на булевард Христо Ботев и най-прекият път минаваше през Женския пазар. Признавам, невинаги изглеждах особено изискано и лицеприятно - понякога бях изпотен и разчорлен от мъкненето на стоки в магазина, друг път по време на поредния курс ме хващаше дъжд или вятър, а дрехите към средата на деня си имаха солидни петна от прах, паяжини и какви ли не неща от складовете и мазето, където стояха продуктите. Иначе - работа като работа за студент в първи курс.
Един ден, беше лято, бях подкарал празната количка на връщане по ул. Княз Борис I и тя тракаше аритмично по паветата, когато едва не минах през краката на жена, която пресичаше улицата. Обърнах се да й се извиня и видях, че е майката на най-близкия ми приятел. Усмихнах се и поздравих с идеята да започна разговор. Обаче с огромна изненада установих, че тя не позна човека, който й говори. Стоях на една педя от нея - вярно, с ръчна количка, прибрана зад грозна шапка сплъстена от прахоляк коса и прашасали дрехи, но пък тя ме познава от 5-годишен. Не и този път - докато говорех, тя плъзна поглед по мен като покрай част от градската инфраструктура и то неугледна такава и подмина без дори да чуе какво казвам. Прибрах се в магазина и се замислих какво означава това. И тогава ми присветна.
Сетих се за моментите, когато излизам рано сутрин и боклукчиите изсипват кофите за смет в камионите си. И за човека от будката, от чието прозорче виждам само пръстите му. За шофьора на автобуса, с който пътувам към центъра. Сещам се за жената, която ми продава баничка с айрян или пък за другата, която ми подава цветето, което купувам с повод или без. Сещам се за хората, които подминавам, докато ровичкат в контейнерите за смет и за клошарите, с които се разминавам, пийвайки бира в парка на Свети Седмочисленици привечер. Мамка му, дори не се сещам за лицата на хората, които ми продават книга в книжарница, храна в магазина, билет за кино или ми бият печат на входа на клуба вечерта. Невидимите хора. И в един миг, в конкретен откъс от ежедневието, аз бях един от тях за една жена, която ме познава в целия ми съзнателен живот. Невидим, но присъстващ. Там, с емоциите си, историята си и живота ми за изживяване.
Оттогава вече поглеждам в очите просяка, който ми иска левче, и слушам историята му, макар и банална или леко доукрасена от последния път, когато ми я е разказвал. Говоря си с продавача в книжарницата за книгата, която си купувам. Поздравявам жената в баничарницата, до която отскачам понякога от работа. И забелязвам колко красиво е момичето, което работи следобедна смяна в будката за алкохол, цигари и билети на спирката, от която си хващам рейса. И, когато не бързам, седя и слушам тези хора. Невидимите. А техните истории има защо да бъдат чути.
Коментари