Свети Валентин и пришитият за ореола му празник на влюбените подхранват присъщата ми остра ирония. Не защото не признавам любовта или тя липсва в живота ми (тук суеверно почуквам на дърво), а защото целият й толкова личен, деликатен и уникален за всеки смисъл се превръща в опаковка, която продава празнотии.
Няма четиринайсти февруари, около който поне на три кръстовища в града да не се опънат билбордове с илюстрация на две преплетени чаши шампанско или огромно червено сърце с панделка, на които да пише нещо от сорта на „Мише, обичам те!", „Пате, прости на Прасчо!" или - още по-лошо - някой дълбокомислен опит за любовна метафоричност като „Попитах в Рая дали липсва едно ангелче, защото ангел като теб не може да се роди на Земята".
На мен любими са ми магазините за бельо, където любовното въображение на стилистите е впечатляващо. Според квадратурата си, витрината може да се превърне от сцена за поочукан пластмасов женски торс, облечен в леопардов принт и посипан със сърца от станиол, до цяла червено-златна спалня, на която се разгръща сюжет като за евтин порнофилм. То не са сатенени чаршафи (червени, разбира се), то не са огледала с пухчета, то не са абажури и лампи с ресни, разкекерчени пластмасови манекенки по жартиери, гушнали миловидни хипопотамчета или гердан перли. Във валентинската надпревара се включват и хранителните магазини, които затрупват местата за бързооборотни стоки около касите с шоколадови сърчица с индустриален вкус и картички с готови лексиконни четиристишия за любовта с по един презерватив „фор фри".
Ето как, докато си напазаруваш маслото, хляба и бирата, дет' се вика, ще забършеш някой и друг любовен сувенир и няма какво повече да го мислиш. На самия ден вероятно ще се озърташ в офиса дали няма да доставят букетче хризантеми за теб с картичка от Него. Може би ще трепнеш дали вечерта ще си получиш годишния зюмбюл сега или на осми март. Сигурно ще се чудиш и ще се сети ли Той да каже, че те обича и дали изобщо ще вмъкне в графика си някоя и друга вечеря за вас, двамката, в кварталната пицария.
Ти, от своя страна, като една истинска влюбена, ще се постараеш малко повече. Ще отидеш на фризьор, ще си купиш бельо (прозрачната нощница с пухчета), ще му подариш смешни боксерки с биберончета или най-малкото - червено сърце на дървена дръжчица. Ако усетиш, че е забравил какъв ден е днес, може би ще се нацупиш, ама малко, защото иначе рискуваш да си останеш вкъщи. А после какво ще разкажеш във фризьорския салон?!
Та така с деня на влюбените. Под цялата тази лепкава панаирджийска помпозност и розов триумф на китайската лека промишленост, някъде там, с палец натирена, сдухана, натъпкана като маджун на прозорец с постоянно течение, стои любовта. Толкова е малка и притеснена, че няма сили да смачка опаковките. Толкова е индустриализирана, пресметната и тиражирана, че крепи на рамена печалбите от себе си и не смее да ги изпусне, за да не я смажат. Превърнала се е в нечий образ на собственото си значение. Във ваденка, която да изчоплиш с нокът, когато ти омръзне да я гледаш. В документ за демонстрацията на нечии чувства. Не в самите чувства.
И все пак любовта си е там. Съществува. Твърдя това без капка от острата ирония, на която съм способна. Не само защото съм я срещала, а и защото още се уча да я живея пълноценно. Приемам уроците й точно така, както претърпелият много загуби суеверно почуква на дърво - смирено и с малко страх да не я обидя с нехайство. Вече не я виждам в червените балони, с които един мъж някога украси насред булеварда цялата ми кола. Не я разпознавам в набързо купената от летище и подарена с апломб ужасно скъпа чанта. Не намирам сладостта й в изсвирената от ресторантски оркестър „наша" песен, по време на която задължително трябва да поклащаме охладнелите си един към друг тела в блус. Не обичам фабричния шоколадов вкус на любовта, поднесена под формата на торта като десертно извинение за някаква малка, но болезнена небрежност. Не вярвам в тази любов.
Вярвам в делничната любов. Виждала съм я и, слава Богу, продължавам да я виждам всеки ден. Като дете се чудех защо баба изпращаше дядо да спи следобеден сън всеки ден с едно „Айде, явурум, леки завивки!" Било е любов. Помня баща ми, който, заедно с пресния лук и килото домати от пазара, всеки ден носеше на мама букетче невени; как когато тя заспиваше с килнати очила пред телевизора, тихинко ги сваляше от очите й, за да не се нарани, завиваше я с одеалце и оставаше да я погледа няколко секунди. Било е любов.
Веднъж с крайчеца на окото забелязах един красив мъж със сребърни коси, докато минава зад стола на жена си, лекичко да повдига крайчеца на жилетката й, за да завие оголеното й рамо. Направи го с такова внимание, сякаш можеше да я счупи. Било е любов.
Таткото на най-добрата ми приятелка гасне в последните си дни, а единственото, което тя избра да ми разкаже през сълзи за него, беше как паркирал огромния си камион (бил е шофьор цял живот) край поляни с полски цветя, слизал от каросерията и тръгвал из тях да бере цветя. Хич не му пукало как може да изглежда един здрав, прав мъжкар из нивята с маргарити, макове и люляци - просто крачел из тревите и берял, берял, берял за жена си. Връщал се вкъщи с огромни дъхави, полски букети, които майка й можела да обхване само ако много, много силно ги прегърне.
Това е огромна любов. Такава, за която няма специални дни, защото тя е делнична. Живее в ежедневието и не свършва с угасването на живота. Тя е там - в топлото кафе сутрин, чийто аромат стига до носа ти, докато някой те е оставил да се излежаваш. В нарязаната специално за теб на парченца ябълка. В неочакваната целувка зад врата, докато работиш. В онова погалване, дето майките го могат - по челото, с отместване на падналия в очите кичур. В дребното скарване, че ходиш прекалено гол, пък навън е студено и ще настинеш.
Имам прекрасна вуйна. Когато вуйчо ми умираше пред очите ни, тя топлеше в ръцете си студените му стъпала и отчиташе с тялото си напредващия към сърцето смъртен хлад. Изчака го спокойно да издъхне, за да си отиде в мир. Погали за последно челото му. След малко, докато се щурахме в търсене на разни битови подробности около погребението му, едва едва придърпа одеялото до гърдите му, за да го завие и тихо му се скара: „Ех, бе, Иле, и какво направи ти сега?..." После му изглади риза.
Това наистина е любов.
Фотография Васил Танев
Коментари