Десети ноември от доста време ме хвърля в размисъл. То всъщност натам ме води не самата дата, а последствията от нея, резонансът от събитията и отражението върху живота ни. Накратко - на 10 ноември 1989 се прекрати (макар и чисто формално) едно 45-годишно престъпление срещу една държава и народа й. А 25 години по-късно същият този народ изпада в умиление по времето на Живков. Ужасно е не само, че съществува такова явление, ами и че реално мнозинството хора у нас нямат никаква историческа памет. И то говорим за история, която се простира в рамките на половин човешки живот. Няма да вадя папки с досиета и документи - правили са го вече доста пъти хора, чието мнение тежи много повече от моето. Искам само да изтъкна причините да не милеем по „онова време", като изведа контрааргументи.
Най-често повтаряната мантра от посткомунистическите червени радетели е: „България тогава беше икономическа сила, имахме производство и работа за всеки". Ами, не. Всички работеха, да, и точно това е ужасен проблем - за да има работа, се отваряха абсолютно ненужни работни места и позиции в предприятия, непокриващи никакви реални вътрешни нужди. А огромна част от продукцията се изнасяше за Съветския съюз. И за да няма безработни, каква ли не некадърна сган заемаше служебен пост извън всякакви квалификации на работника. Отделно селското стопанство не се стимулира със създаването на ТКЗС-та, а напротив - отнемането на земята на селяните и задължаването им да работят собствените си ниви срещу надница и някаква рента се вижда ясно до къде доведе. А индустриализацията на държава с отлични предпоставки да бъде селскостопанска сила и световна туристическа дестинация, задушава възможността да се развива истински туризмът и селското ни стопанство
Друго, което се изтъква като предимство, е, че „тогава парите стигаха за изхранване на семейство и почивка на море всяко лято с карти". Така е, но защо? Защото икономическата програма на комунистическата партия лежеше на надуван балон с изкуствено поддържани ниски цени на продукти и услуги - далеч под тяхната себестойност, за да може човек с ниската си заплата от цеха или завода да може да си позволи продукти за оцеляване. Да не говорим, че изборът на стоки в магазините - хранителни, облекла, културни, беше дълбоко под санитарния минимум. Всъщност, предлагаше се само онова, което минеше през цедката на партийното одобрение. Никакви дънки (само от Корекома, който пък не беше за всеки), никаква музика, освен издаваните от Балкантон хилави компилации и тук-там някой западен албум, никакво кино, освен съветско и българско (отново с редки изключения). И това занижаване на цените и поддържането им на такива нива доведе България няколко пъти до фалит и до тоталното огъзване на властта към СССР (напълно продаден златен резерв - 24 тона българско злато стават съветско, а Тодор Живков предлага България да стане 16-а съветска република. Което, извинете другари, но е национално предателство). Затова и днес, когато икономиката вече не е имагинерна, а подвластна на нормалното функциониране, още изплащаме онези безумни заеми и изкуствено поддържани ниски цени. Затова средната работна заплата в страната в момента е плачевно ниска. Защото 25 години си плащаме икономическите решения, вземани в продължение на 45 години.
Трето - „живеехме спокойно и имаше всичко за всеки". Не. Не живеехме спокойно, а в постоянен страх от партията майка. И имаше всичко за всеки, близък до управлението, а за простия българин имаше каквото отпуснат отгоре и докъдето се разхлаби веригата на режима. Защо не можехме да ходим в държави извън комунистическия блок? Защо нямахме и западна култура, освен източната? А колкото до престъпността - това, че не се даваше гласност на криминални прояви в обществото, не означава, че такива не са се случвали. Още по-малко се споменават и престъпленията на ръководните органи или спекулациите със служебно положение, като дребната корупция простираше пипала от директор към подчинени, милиционер към граждани, та чак до дребен чиновник и заведените му отдели. И не, нямаше свобода да правим каквото решим, че ни влече. Защото съм достатъчно млад, за да не помня изселването по концлагери, но достатъчно голям, за да си спомням как унизително ни нареждаха в редици по класове пред училище и с линийка мереха косите на момчетата (а тъкмо бях прослушал осемдесетарски рок банди и исках да си пусна дълга коса). Не говорим за полите при момичетата, просто защото всички бяхме в еднакво безлични и гадни престилки. А в пети клас класната ми прибра четири сръбски комикса, които бях донесъл на съученик да разгледа с оправданието, че са упадъчно четиво и прозападна пропагадна. Така и не ги видях повече и не успях да ги върна на момчето от блока, от което ги бях взел.
Това са няколко съвсем кратки коментара по три от основните правила за оплакване на светлото минало. Като единственото, за което по-възрастните имат право да реват по онези години, е фактът, че тогава са били млади.
Фотография Людмил Елшишки
Коментари