В петък гледахме премиерата на Големи очи - новия филм на Тим Бъртън за живота и борбата на Маргарет Кийн да докаже авторството на картините си. Но не. Така би започвало ревюто ми за филма, ако прожекцията му се беше състояла на 20 февруари, както беше планирано, както твърдяха прес рилийзите на кино-разпространителите, както беше обявено из медиите. Вместо него по кината се завъртяха премиерите на Спонджбоб, Kingsman и Омбре. А датата за българска премиера на Големи очи изчезна изобщо от българските сайтове. Десет години назад във времето и имаме аналогичен случай с Булката труп, отново на Бъртън. И не, няма конспирация против филмите на този режисьор у нас. Това е само отделен пример от сериозната липса при кинокултурата в България.
По някаква причина и явно следвайки субективни критерии, разпространителите в България преценяват кои филми стават и кои не за българската публика. На база на някакви статистически данни решават кои биха донесли печалба на киносалоните и кои не биха довели публика в тях. Глупости! Пичове, комунизмът фигуративно се гътна преди 25 години. Каква е тази избирателна пропускливост? Тук като потребител и човек с що-годе някакво отношение към културните проявления в световен мащаб, се чувствам откровено ограничен и възпрепятстван. Откъде-накъде шепа бизнесмени ще решават кое може да бъде внесено в България като продукт на някое изкуство и кое не? Феновете на Тим Бъртън тук никак не са малко. Защо да не дават премиерно новите му филми? И нека погледнем извън собствената фенщина - трябваше ли да чакаме да минат Оскарите, за да видим Бърдмен по кината у нас? Великолепният Гранд хотел Будапеща на Уес Андерсън отнесе също доста отличия - е, тук се завъртя в рамките на миналогодишния София Филм Фест пролетта и се появиха спорадични прожекции в алтернативните киносалони. Толкова. А през годините са толкова много хубавите ленти, които така и не влизат в родните прожекционни апарати.
По този начин, макар и да не вярвам, че е умишлено търсена цел, в България се налага ужасно лош вкус и отношение към киното. С шумна реклама се пробутват дъвки като Здрач, 50 нюанса сиво (който дори в първите си седмици получи плачевна оценка в IMDB - под 4) и какво ли още не. Нека! Блокбъстърите затова се правят. Но къде, между цялата тази лоботомна шарения, отива киното като изкуство? Да, има няколко малки киносалона, които обаче твърде често, уви, въртят само стари хубави филми или едва шепа смислени съвременни заглавия. А двуседмичните микрофестивали на географски принцип съвсем не стигат.
Докато сме на тема кино, нека погледнем и към старите филми, които от десетилетия не са по екраните, а се намират на различни дигитални носители. Понеже имам навика да си купувам филмите, които обичам, на DVD, съм търсил много от тях по магазините, но безуспешно. Дори хитови заглавия като първия Конан Варварина ги няма. Има отвратителния римейк отпреди няколко години. Искам да си купя филмите на Жан Пиер Жьоне, Джим Джармуш, Тери Гилиъм - е, няма ги. Да не говорим за колоси на киното като Тарковски, Фриц Ланг, Пазолини - стотици великолепни филми, за които трябва да ровя в мрежата. Искам сериозно да попитам - кой решава кои заглавия да ги има на българския пазар? И какво му е отношението към съответното изкуство, което (не)умишлено цензурира? Роптая, защото в XXI век имаме достъп до информация и отлично знаем и следим какво се случва в белия свят.
Същото е и с музиката - макар в последните 5-6 години да се появиха повече алтернативни заглавия на CD и винил, празнотата за меломана е гигантска. И се налага да си набавяме оригинална продукция от чужбина с поръчки по Интернет или да молим приятели, които пътуват, да ни потърсят това или онова заглавие. И как точно при тези обстоятелства се очаква да не бъдем Интернет пирати?
Коментари