Поканихме ги да си кажат
своето. Разчитахме да е извън клишетата за българското мляко, вино и розово
масло; извън така уморителното за красивата ни природа и още по-красивите ни жени; извън мита за
голямото ни гостоприемство. Без да се крием срамежливо зад гърба на Кирил и
Методий, Левски и Ботев; без да се червим заради българската Мадона и българския
Елвис; без да сме гнусливи към българския Лувър и българските шопинг центрове.
Официалният повод бе 3
март, но истината е, че не само около празника ни мъчат въпроси като тези, които им зададохме. И уж
за по-лесно и с една-едничка надежда - да избистрим главите си, събрахме по един представител от три поколения българи, които
живеят на едно и също място, в едно и също време, тук и сега. Хлътнахме в три различни, но и сходни ситуации, като не крием, че в тази
на Яна плуваме отсечено и без шнорхел в уста, или за който не е по плуването - крачим смело без очила за нощно виждане.
Виж впрочем изреченията, с които биха рекламирали страната си, нашата страна:
„България: 7 милиона души (не) могат да бъркат" (Яна);
„Hostel 3: The Final Chapter -
Bulgaria!" (Насо);
„България е най-красивата страна в
света" (Андрей).
Това, което ще прочетеш по-надолу,
няма да те хвърли в дълбок размисъл. Но стига ни и тая награда за миг поне да
се поспреш. Или да не спираш, ако следваш вярната посока.
Андрей Райчев
[Философ, доктор по социология. Бил е директор на Института за
изследване на младежта, както и на Националния център за изучаване на
общественото мнение. Един от собствениците на Галъп Интернешънъл
- България, вестник Сега и списанията Наш дом, Жената днес и Кухнята. Във
фейсбук профила му пише: „Женен съм
от 25 години, вече. Имаме четири деца и две кучета. Ученик съм на покойния проф. Любен
Николов и на проф. Петър-Емил Митев. Дължа извънредно много и на
две учителки от детството ми: г-жа Димитрина Кънчовска и г-жа Розалина
Новачкова".]
ПОЗИТИВНО КАЗАНО
Голямата
ни носталгия и голямата ни надежда? България, за
съжаление, си измисля минало. Още от Възраждането ни внушават самочувствие с
легенди за небивало величие, и в това няма нищо лошо. Но по-добре да се вдъхновяваме от бъдещето. Днес не сме наясно какви искаме да бъдем. Фиксирани сме в своята
бедност и говорим
само за пари. Не ни се рискува и не играем мащабно. Но има едно съвсем ново поколение - поколението
на моите деца,
което ще сложи край на всичко това. И
ще живее различно.
С
какво влязохме в световната история? Историята ни като нация е много
кратка - от Освобождението до днес. 133 години са малък срок и няма кой знае с какво да се похвалим. Но все
пак имаме своето място, особено в културата. Имаме няколко големи писатели в
световен мащаб - хора като Виктор Пасков и Николай Хайтов.
Кое
опазихме с времето? Държавата, нацията и етноса си, което не е малко.
Романтичната развръзка на
нещата? Нищо лошо не може да ни се случи, лошото е зад гърба ни. Класирахме се прекрасно - приеха ни в Европа,
вървим в правилна посока. Но ни трябват
успехи не
само в спорта.
Другата ни добра черта е, че сме изключително
фиксирани в образованието си. Българинът се учи нечувано бързо. Три млн. души се преброиха
онлайн например. Три милиона! Което означава, че семейството е здраво и в него поне
двама са компютърно грамотни. Към това число сложете още 1 млн. марди като мен,
които имат компютър, но ги домързя да го включат.
България
с една дума и българите с една фраза? Нека да е с повече от една - моята родина, която обичам; и не е задължително
да се гордея с нея. Българите сме толерантна нация, макар и дребнобуржоазна.
НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
Голямото
ни нещастие и големият ни страх? Първото ни
нещастие е, че мислим в ужасно дългосрочен план. От деца планираме да се оженим, да направим кариера, да си купим апартамент и
т.н. А този
план никога не се сбъдва напълно, не съответства на първоначалната ни фантазия. Ние сме една нация
Козирог - катерим се, катерим и когато стигнем върха, вече сме изморени, дори нещастни. Това ни кара
да живеем с отвратителното чувство, че другите успяват, а ние - не.
Второто е, че още преди седем века Османската империя ни лиши от елит. Аристокрацията и духовенството ни изчезнаха напълно. До този момент така и не успяхме да излъчим качествени лидери. Дори Бербатов не признаваме.
Третото е, че сме твърде късметлийска нация. Народите проливат тонове кръв, за да са свободни. Урбанизацията почти ни подмина, а тя е сурово, страшно преживяване. Пропуснахме я изцяло през ХІХ в., пропуснахме я и през първата половина на ХХ в. и се захванахме с нея чак по времето на комунизма, когато, грубо казано, 3 млн. души се преместиха от селото в града. Така, с помощта на съветския модел и съветската нафта, си направихме безплатен град. Затова и хората от кварталите още си изхвърлят боклука през балкона - те просто не са участвали в никакъв градеж.
И накрая, България се сдоби с демокрация пак без борба, за разлика
от страни като Полша, Чехия и Унгария. Ние сме късметлиите, които не си платиха държавата,
не си платиха града и не си платиха свободата. Просто ги взехме като подаръци
от историята.
Иначе българинът винаги го е страх от едно
и също нещо - да не се изложи. Дори си имаме абсурдния и комплексарски лаф
„Изложихме се пред чужденците".
С
какво не бива да ни запомнят? С всички тези неща,
които посочих по-горе. Трябва да ги изгорим и да вървим към спокойствие,
самочувствие и отказ от тази наша хиперамбициозност. Да се научим да
произвеждаме елит, да го слушаме и да имаме строги изисквания към него.
Кой
завет най-безсрамно предадохме? Ние нямаме завет. Имаме Васил Левски, когото превърнахме в
светец, какъвто изобщо не е. Така подсилихме
качествата му, че не можем да го достигнем. И на въпроса „Защо не опиташ да си като
него?" отговорът винаги е „Защото той е велик". А Левски е бил най-обикновен човек. И ако не го виждаме като
такъв, никога няма да направим това, което е направил той.
Драматичната развръзка на
нещата? Проблемът ни е, че се сблъскахме с
капитализма. Мислехме си, че той означава само повече стоки в магазините. Но
това е едно сурово общество, в което се работи много и където трябва да си смел.
Лошата му страна е, че създава неравенство, а ние не търпим подобни неща. Добрата е
ефективният труд, но и тя е неприемлива, защото българина чисто и просто го мързи.
И хленчи, че са му пробутали капитализъм-менте, а добрия си го крият някъде там на Запад. Не е изключено да хленчим така с години.
Българите с една фраза? Една от
нациите с най-ниско самочувствие, която страда от ужасния напън да се докаже на света.
Насо Русков
[Знаем го от бандите Бейбифейс Клан и Имбесилс. Чист британски пич: учил е на Острова, завърши Английска филология и дори даваше уроци по телевизията. Наскоро се върна от Лондон, където 5 години пя по всякакви клубове, включително и в легендарната зала Брикстън Академи. Водещ е в радио Тангра и трудно си държи устата затворена.]
ПОЗИТИВНО КАЗАНО
Голямата
ни носталгия и голямата ни надежда? Наблюдава се носталгия по комунизма
и социализма, което
автоматически ни прави безнадеждни.
С
какво ще влезем в световната история? Както винаги - с невъзпитан ритник по вратата,
без почукване.
Кое
опазихме с времето? Със сигурност не и невиността на
задниците си.
Романтичната
развръзка на нещата? Гъста мъгла, евтин джин, лъскава
карета, отровно сладко грозде и... скалпел. Jack the Ripper style.
България
с една дума и българите с една фраза? Dazed. Dazed and confused.
НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
Голямото
ни нещастие и големият ни страх? СССР и Русия.
С
какво не бива да ни запомнят? С елмаз и стъкло. С Иван и Андрей. С уиски и фъстъци.
Кой
завет най-безсрамно предадохме? Този на полковник Айвс от филма Ravenous: „Eat to live, don't live to eat!"
Драматичната
развръзка на нещата? Който контролира миналото,
контролира и настоящето. Който контролира настоящето, контролира и бъдещето.
България
с една дума и българите с една фраза? Stoned Immaculate.
Яна Бюрер Тавание
[Беше
журналист в Тема, редактор в Капитал и главен на Light-а, ама за кратко. Следи
човешките права и хората с умствени увреждания. Последно ни разтърси с
разследването си „Бунища за забравени хора", за което си спечели стипендия от
фондациите Робърт Бош, ЕРСТЕ и Балканска мрежа за разследващи репортажи.
Внимава за комуникациите в Български хелзинкски комитет]
ПОЗИТИВНО КАЗАНО
България с една дума и българите с една фраза?
Голямата ни носталгия и голямата ни надежда?
С какво ще влезем в световната история?
Кое опазихме с времето?
Романтичната развръзка на нещата?
Трябваше
да отговоря на тези пет въпроса. Ведро. Но не мога. А и не искам.
Не искам
да казвам, че България е равно на потенциал.
Не искам
да пиша, че българите могат. Някои могат.
Не искам
да обяснявам как седим върху натъпканите с минало бохчи на гарата в Големия Град
и въртим очи с голямата надежда, че бъдещето ще ни „открие" и ще ни даде роля във филма.
Не искам
да изброявам - киселото мляко, розовото масло, кирилицата, компютъра - защото
не умирам от желание да се чувствам и да изглеждам тъпо.
Не искам
да декламирам как сме опазили изконната българщина и как сме съхранили уважението
към незнамквоси.
Не искам
дa измислям романтична развръзка, в която Силиконовата долина, разбирай половин
България, по магически начин се превръща в Силициева.
Не искам
да говоря за страната и за хората тук позитивно. Не защото няма хубави неща. А
защото всяко малко хубаво нещо обикновено се слага на кантара срещу големите
лоши работи, кантарът се натиска скришом с пръст до долу и хоооп - я виж кво е
яко всичко, бе. Я ни виж кви сме пичове, бе. България на три морета, бе.
Бъл-га-ри, ю-на-ци, бе.
Малките хубави неща са камъните, с които се строят крепостите на Големите Клишета; те са и гюлетата в оръдията на национализма. Да ги оставим за малко встрани.
НЕГАТИВНО ПОГЛЕДНАТО
България с една дума и българите с една фраза? България е българите.
България ходи да изневерява
с миналото, докато бъдещето я чака вкъщи и обмисля да я напусне завинаги.
Когато бъдещето й го казва, България отвръща, че е най-красивата, най-умната,
най-гостоприемната, изобщо - жена на всички времена. И отива да повръща от възмущение
в банята.
Голямото ни нещастие и големият ни страх? Големият ни, жизнеопределящ страх е, че нищо не зависи от нас. Голямото ни
нещастие е, че всичко зависи от нас.
С какво не бива да ни запомнят? С това, кoето сме в момента. Умиращи да се докопаме до числото на другия и да
го умножим по нула.
Кой завет най-безсрамно предадохме? Продължаваме да предаваме себе си.
Драматичната развръзка на нещата? Бъдещето опакова куфарите и си тръгва. България се мести
при миналото. То я убива и я заравя в задния двор.
И, хайде пак - в
България има много хубави неща, места
и хора. Но положението е малко като това дa изпуснеш торба перли в казан с лайна.
Хубаво ти е да знаеш, че са някъде там. Това обаче не е най-важното.
Най-важното е да започнеш да гребеш.
Фотография Васил Танев
Коментари