"Take a hit
baby, BE SOMEBODY!", обръща се
собственикът
на стриптийз клуб Лари Гомес към една
от танцьорките си. Случката е от Kill
Bill, Vol. 2 и
се развива в офиса на въпросния неприятен
тип, където той е начертал линии кокаин
върху плочка и приканва своята служителка
да "удари" една. За да стане Някоя!
E,
читателю, имам добри новини за теб. ТИ
също можеш да бъдеш Някой! Чуваш ли? Хей!
ТИ! Дааа
- ТИ! Изживей Мечтата!
"Ама, как така?" - питаш ме ти. Ами,
много лесно. Просто ела. На Кастинг! Не
бой се, ще бъдем много. "Мно-го сме!",
както скандираха през годините разни
идиоти по разни митинги. Ако се чудиш,
нека ти обясня как става това.
Вървиш
си по улицата и срещаш миловидно, чупливо,
женско създание на възраст Джъстин
Бийбър. То ти се усмихва обезоръжаващо
(като
котарака от Шрек)
и подгъва кльощави
крачета под купчината флайъри, които
притиска към скута си, сякаш държи
бебе-пинчер. Облекли са клетото хлапе
в XL тишърт
на X Factor и са го инструктирали, почти психотропно
(като
Сирхан Сирхан, убиецът на Робърт Кенеди),
да повтаря следната перверзна мантра,
докато ти подава флайър: "Добър ден
- заповядайте! Заповядайте на кастинга!"
Хмм...
Окей. Подминах първата такава пешка
безчувствено, отклонявайки "поканата"
й вежливо. Сто метра по-надолу ме пресрещна
друга, която съумях да финтирам. Малко
по-нататък обаче ме приклещи трети
тийнейдж-робот и тук вече пожелах да
сплескам жужащия като германска
лайт-"Щука" комар. Извъртайки се
по-рязко от Лионел Меси, внезапно се
озовах пред и стърчащ НАД невинното,
зле платено дете с флайърите. "ВИЖ
СЕГА...", на път да се разхвърлям
гръмогласно из плачевно строшения
тротоар на "Патриарх Евтимий", "Ти
НОРМАЛНА ли си? Какъв КАСТИНГ, бе? Аз си
имам група! Свирили сме във ВСИЧКИТЕ
шибани зали - от Зала 1 на НДК до Универсиада
и площад „Батенберг"! Давали са ни по
ВСИЧКИТЕ телевизии! За какъв fucking
КАСТИНГ
ми говориш, бе? Пръдлооо?"
Детето
ме гледа ужасено. То е убедено, че съм
луд, изкуфял чичак. Онзи, дето е убил
Майкъл Джексън. Или поне Митко Бербатов.
Тук аз се спирам, осъзнавайки, че е
безсмислено да обяснявам каквото и да
е. Защото, колкото и да размахвам пръст
и показалец, "шоуто ще продължи".
В случая шоуто е поредният повтарящ се,
досаден, тривиален, риалити формат. Дали
ще е X Factor или
Гласът
на България,
или Music Idol - няма
никакво значение. Важното е да върви
някакво фрийкшоу, където множество
опиянени от надежда индивиди се унижават
пред "жури" от самодоволни, лишени
от талант, дух и чувство за поп/рокенрол
история и култура, плъзгави сурогати.
Разбира се, последните ще окуражават
тях и вас да бъдете съпричастни към
фалшивите емоции, да набирате трескаво
импулсните телефони и да участвате в
нещо "наистина специално"! Ще има
сълзи, къде режисирани, къде не. Ще има
драми, много драми, докато надяващите
се играят жалката роля на подгряваща
формация за егоцентричното жури. Така,
както е в Англия например, при Саймън
Кауъл. Онзи, който постоянно повтаря
как е "доказал". Доказал какво? "Че
може да продава скапана музика на масите"
- както каза моя добър приятел Ник Халъм
от Стерео ЕмСи`c.
Един
скромен съвет - ако искаш да си направиш
група, направи я с приятели, с които
слушате еднаква музика, харесвате
еднакви филми и еднакви дрехи. С които
имате общи интереси, или поне общи
страдания. Не чакайте съвети от хора, с
чиято музика дори не сте израснали. На
тях не им пука за вас. Пука им само пред
камерата. Останалото е "бизнес".
Доколкото го има тук.
Фотография Васил Танев
Коментари