"Навън
е джунгла", "Улицата не прощава",
"Само силните оцеляват". И така
нататък, и така нататък. Ърбън клишета,
с които - откакто се помня - все някой ме
замеря поучително, критикувайки ме за
това, че по някаква случайност не съм
роден в краен квартал, а съм "глезеното
лайно от центъра." Възможно е. Но знам,
че и тук улиците не са осеяни с листа от
цветя и пищни червени килими. (Каквито
бихте намерили зад кулисите на концерт
на Бейонсе например, тъй като нейните
изисквания включват червен килим, по
който тя тържествено дефилира към
сцената, докато антуражът й тича раболепно
пред нея, ръсейки цветчета в краката й
- това, между другото, не си го измислям.)
Нека
не забравяме все пак, че няколко БГ рап
групи снимаха клипове в двора на френската
гимназия - това толкова злокобно гето.
Така
или иначе кварталът (или
ако щете "the hood")
си
има своите уникални особености, своите
легендарни и често трагични персонажи.
Те са на улицата по цял ден. Придават й
характер, колорит, а понякога и грозотия.
Те не работят (не и в общоприетия смисъл
на думата), но би било погрешно да ги
наричаме мързеливци и "просяци".
Защото и те се трудят. Но най-вече
оцеляват. Има ги във всеки голям град.
За
съжаление епидемичното затъпяване на
българската нация от години насам се
отрази и на тези тротоарни артисти. От
едновремешната изобретателност няма
и помен. Сега всичко се изчерпва с едно
"Батка, събираме за пиене, би ли
помогнал с двайсетина стотинки? ШТИ ГИ
ВЪРНА!" Онзи ден попаднах на просълзена
хероинова мъченица, която буквално ме
молеше за ДЕСЕТ СТОТИНКИ! Явно кризата
е ударила и този бранш...
Стандартите
падат и всички са заприличали на противния
нахалник от нашия квартал в Лондон,
който всеки ден причакваше пред метрото,
жалвайки се, че от дни не бил слагал
залък в устата си. Същият този тип често
бе по-добре облечен от мен и редовно си
прибираше социалните издръжки. Досадно,
нагло копеле. За разлика от предприемчивата
шайка, която по едно време бръмчеше в
района на площад "Славейков", правейки се на тумба застрахователни агенти.
Лидерът им бе толкова убедителен, че
неведнъж съм го слушал със захлас, макар
да знаех, че всъщност се опитва да ми
пробута празни листа с нарисувани курове
и крадени химикалки с надеждата да
финансирам едно боцкане.
Липсва
ми и младежът, който веднъж се опита да
ми продаде собственото ми бомбе, минути
след като го бях забравил на пейка в
"Седмочисленици". Същият този
продаваше най-идиотските неща - от
9-волтови батерии до вибратори и маркучи,
а веднъж дори търкаляше някаква гума
надолу по "Графа". Сега на негово
място се подвизава една възрастна дама,
която почти всеки ден оглася квартала
с вопли, по-драматични от най-драматичното
изпълнение на
"Delilah",
поднесено
от разгърден и потен Том Джоунс. Жената
буквално се къса от рев и аз често си
купувам от пършивите цветя и люляци,
които тя краде от съседния двор.
Със
сигурност най-симпатичният и трудолюбив
уличен воин беше малкото цигане Асенчо.
Неговата територия беше района около
Мимас.
Асенчо бе малко момче, изоставено от
родителите си. Той помагаше с каквото
може на "арабите", в замяна на което
те го хранеха с дюнери и суджу. Асенчо
беше винаги усмихнат и директен. Неговата
стратегия беше доста изчистена. "Ей,
бате, как си, кво праиш, дай един лев!"
Нито повече, нито по-малко - винаги точно
един лев. А когато реших да го изненадам
и му казах: "Я сега ТИ ми дай един лев!", той каза "нямаш проблеми",
извади тлъсто тесте еднолевки и
тържествено ми връчи една. Мисля, че още
я пазя.
Фотография Васил Танев
Коментари