Миналия
месец списание Time обяви Протестиращия
за Личност на годината. Така наградата,
която обикновено се печели от политици,
икономисти и бизнесмени, бе присъдена
колективно на милионите протестиращи
по цял свят.
За
съжаление, пренебрежимо малко хора в
България биха могли да се гордеят, че
са съпричастни към престижния приз.
А
не е като да няма за какво да се протестира
- подаряването на планинските курорти
и горите на шепа олигарси, шистовият
газ и опорочените избори са най-ярките
примери, а редовните дебелашки изцепки
на премиера-слънце също биха възмутили
гражданите на други страни до степен,
в която да го накарат да съжалява.
Но
не и тук - през 2011-а малцина бяха
ексцентриците, които си позволиха да
нарушат комфорта си или целостта на
работния си ден, за да излязат на улицата
и да заявят гражданска позиция. Дори и
да са вътрешно убедени в нея.
Вече
не сме в 90-те, когато окупирахме наред
университети, Народното събрание, София
и почти цялата страна.
Многократно
съм си задавал въпроса какво попречи
на 14 януари 2009-а, когато със съвместни
усилия на всички властови институции
(включвам в сметката и организираната
престъпност, както и част от медиите)
един петхиляден протест бе опорочен и
впоследствие разпръснат грозно от
полицията, на другия ден пред Парламента
да отидат 50 000
вместо
500...
Дали
това бе разочарованието на нашето
поколение, което почувства, че резултатите
от своеобразната революция от 1997-а бяха
нагло откраднати и прецени, че няма
смисъл да го преживява отново?
Или
е относителната материална задоволеност,
защото десетилетие и нещо по-късно вече
не сме гладни и повечето имаме прилична
работа?
Не
е за пренебрегване и виртуалното
пространство в ролята си на отдушник,
защото социалните мрежи, освен че могат
да са от огромна помощ за организирането
на бунтове, имат и една друга страна -
като изразиш подкрепа за каузата във
Facebook, вече смяташ, че си си свършил
работата и не излизаш на улицата. (Още
в подкрепа на това има тук - б.р.)
А
най-вече е прогресивното затъпяване,
за което никой не може да ме убеди, че
не е плод на целенасочени усилия от
страна на представители на политическия
и бизнес елит през всичките тези години.
Че защо иначе винаги образованието и
иновациите са последна грижа при
съставянето на бюджета? Въпросът е
риторичен - кому са нужни грамотни
избиратели, които да се борят за своите
права, като вместо това можем да се
гордеем колко безкръвен бил преходът
у нас. Защо вместо свястно образование
да не дадем на децата поп фолк и риалити
формати, откъдето да взимат модел за
живота си. Но последното е казвано
многократно.
Всъщност
може и причините да са по-дълбоки - още
от пустия Борис, приел християнството
от Константинопол, а не от Рим. После
как да протестираме, след като и
протестантите първо са били католици!
А ние сме забили в православие -
най-инертната и обществено пасивна
версия на религията, чиято основна
добродетел е смирението и която издига
в култ отшелничеството. Не че се сещаме
често към кое вероизповедание принадлежим,
но и то си има своята роля през вековете,
ако съдим по това, че в най-развитите
държави в света преобладава протестанството,
а на второ място е католицизмът -
несравнимо по-действени като мироглед
от ортодоксалното християнство.
А
и каква пък толкова действеност може
да се очаква от народа на държава, в
която октомври и ноември са единствените
месеци без допълнителни почивни дни
(през лятото също няма официални празници,
но тогава си взимаме отпуска).
Други
общества може да са силни в отстояването
на права, ние пък ги мачкаме по масите
и на дансинга. След няколко чаши обикновено
сме и доста по-революционно настроени
от обикновено. И така, докато изтрезнеем,
както е забелязал класикът Ботев във
„В механата".
Може
пък и да има някаква мъдрост сред всичко
това - Изтокът учи, че добро и зло като
абсолютни понятия няма, а когато се
противопоставяш на онова, което смяташ
за зло, само увеличаваш силата му.
Кой
знае, току-виж се оказало, че българите
сме най-мъдрите и невъзмутимостта е в
основата на нашето „благоденственное
и мирное житие"...
На
многое лета, скъпи сънародници!
Фотография Васил Танев
Коментари