Каишка за специални случаи

Осми март е един от дните, в които ми се иска градът да е пълен само с жени, за да избегна срещите с познати и непознати мъже, настроени да ми честитят постижението, че не съм като тях. Очаква се да приемам поздравления за пола си, който е изключителен само ако отговаря на определени изисквания за изключителност. И да благодаря, благодаря и благодаря за наизустени думи.

Празникът отдавна няма онзи смисъл, който всъщност го е превърнал в празник. От международен ден на солидарността 8 март се е свил до букетчета цветя, няколко салонни процедури, панделки от сантиментални реплики и евентуална вечеря на епилептично осветление от свещи. Предпочитам поредния пътепис за Венеция пред цялата тази добре аранжирана досада, цялото това поднесено с внимание безразличие.

От 8 март, разбира се, не се възползват единствено самотните в себе си жени, но и онези семейни мъже, които имат нужда от подобни моменти, за да изкупят лошото си отношение по възможно най-икономичния начин. В този ден, като подчинени на някаква грандиозна хореография, хиляди календарни мъже бързат към хиляди календарни жени, които, облечени в роклите си за специални случаи, се подготвят да бъдат смаяни с няколко рози.

Да, те ще бъдат смаяни и следващата, и по-следващата, и още по-следващата година. По същия начин. Няма значение с какво е пълен животът им: с дати или със събития. Няма никакво значение дали жестовете са преднамерени или спонтанни и доколко интимни са всъщност. Трябва само да се произвеждат очакваните знаци в очакваното време по очаквания начин, и традицията ще се погрижи за смисъла.

В началото на миналия век 8 март е избран именно от жени за деня, в който те да дадат по-мащабна гласност на тираничното отношение на държавата, ръководена от мъже, а по време на войните - и за антивоенни демонстрации. Мъжете все още държали правата за избирателните права, образованието било рядка привилегия, полът имал стриктни и изброими задължения, а на бедните жени се гледало като на машини, които могат да работят при всякакви мизерни условия.

Феминстките, които се борели за правата и исканията на жените, били заклеймявани като невъзможни или лоши майки, психично болни, утайката на обществото, заплаха за социалния ред. И то не само от мъже, но и от онези жени, които все още сънували бизони и никога не се събуждали толкова съвършени, колкото мъжете.

На този ден те протестирали, но не защото не получавали рози или не ги „извеждали" на ресторант. На този ден те изписвали желанията си върху плакати, тъй като знаели, че са тук, за да бъдат това, което искат, а не това, което им е предписано да бъдат: полирани до удобния размер камъчета във високите патриархални зидове.

Вместо да напомня тази саботирана с векове трансформация, завършила напълно само в западните академични лаборатории, 8 март се е превърнал в празник на формалните жестове, възприеман от повечето жени и като деня, на който им е обещано да бъдат обичани. Преди това обаче трябва да удовлетворят вековните представи за женственост, или поне да се постараят.

Фотография Васил Танев

С книги като бестселъра от 1947-а Съвременната жена: Изгубеният пол антифеминистката пропаганда внушава фино и „научно" защо и как жените трябва да се откажат да бъдат пълноценни личности, да не се занимават с политика, наука и изкуства и да потискат собствените си желания. Ето и някои заглавия от женски списания, излизали преди 50 години, които продължават да се появят и днес, под формата на номерирани съвети как да бъдем истински жени, как да задържим един мъж, как да бъдем по-желани, как да усъвършенстваме „типичните" си, „природните" си, единствените си умения. Или как да бъдем всичко онова, от което мъжете имат нужда, за да се чувстват прекрасно, независимо колко ужасно се чувстваме ние:

„Женствеността започва вкъщи"
„Трябва да родите, докато сте млади"
„Възпитавате ли дъщеря си как да бъде добра съпруга?"
„Трябва ли жените да говорят толкова много?"
„Трябва ли да престана да работя, когато се омъжа?"
„Готвенето е поезия за мен"

Неустоимо. Идва ми да си разкъсам дрехите и да скоча в най-близката тенджера. Но преди изгубеното да възвърна сред римуваните зеленчуци, бих искала да изброя защо този ден може да бъде осмислен международно.

Защото жените са унижавани, малтретирани и убивани от собствените си семейства заради една представа. Заслушай се в стените около теб, преди някоя груба ръка да увеличи музиката. В редица държави побоят само предшества убийството, за да бъде защитена представата за семейна чест (Пакистан, Сирия, Йордания, Либия, Ирак и др.). Жените все още нямат право да искат развод в Израел, където, по данни на ООН, домашното насилие е също широко разпространено.

Според последния доклад на групата We Will Stop the Murders of Women, 160 жени в Турция са убити през изминалата година от партньорите си или от мъже в рода си, заради желанието да вземат решения за собствения си живот. Една от най-често срещаните причини за убийствата е опитите на жените да получат развод или да се разделят с партньорите си.

Тази фотография взехме от тук

Защото жените са изнасилвани и екзекутирани публично. Нека си припомним как масово бяха изнасилвани в Дарфур, докато търсеха вода. И това не е някаква временна варварска вълна. Сред другите страни, в които изнасилването се използва като военна стратегия, са Хаити, Руанда и Конго, но списъкът се обогатява през годините, в зависимост от геополитическата ситуация.

В Иран и Афганистан пребиват с камъни жените, които отказват да бъдат инструктирани кого да обичат. Понякога те са заравяни до шията, за да не успеят да се прикрият. А и така смъртта им е по-достъпна за камерите на мъжете, екзалтирани от обезобразените им лица. Наскоро съобщиха, че Иран ще премахне екзекуцията на свободомислещи жени, наричана „наказание", но това може да се окаже просто един популистки ход, за да се преустановят протестите и постепенно да отслабне мониторингът на правозащитните организации.

В България жените, станали жертва на насилие, са третирани като боклуци дори от институции, които се предполага да ги защитават. Да не забравяме случая с Мирослава Николова, която бе обявена от МВР за лекомислено момиче, забавляващо се в Германия, докато в същото време е измъчвана зверски, до смърт. Да не забравяме и случая с Яна Кръстева в Борисовата градина, която „водила скитнически живот" и, подразбира се, сама си го е търсила. Тя също така бе стигматизирана от долнопробни, но високобюджетни и високотиражни издания като клошарка. Да не забравяме, че всяка една новина за насилие срещу жена бива посрещана с досада и ирония, а понякога и с нескрита, позорна наслада.

Защото жените ги „самоубиват" по финансови причини. В Индия и Пакистан все още убиват тези, които не успяват да осигурят достатъчно голяма зестра. Семейството на съпруга изгаря неудобната жена с газ и представя случая като домашен инцидент или самоубийство. След това мъжът спокойно може да се ожени отново и още по-спокойно да получи по-голяма зестра.

Защото жените са третирани като заменяеми вещи, които биват изнасяни, внасяни, продавани и препродавани. Не използвам общоприетото понятие „бели робини", тъй като те не са единствено от цивилизованата бяла раса.

Фотография Валентин Даневски

Защото жените са осакатявани, за да не изпитват пълно удоволствие. В близо трийсет африкански държави все още се извършва женско обрязване - дори там, където е забранено със закон. Варварският ритуал е разпространен и в някои страни в Близкия изток и Азия, и то в условията на ширеща се полигамия сред мъжете.

Защото се смята, че жените никога не са толкова добри в работата си, колкото мъжете. Опитай се да си спомниш кога за последно попадна на интервю с мъж, който посочва жена сред примерите си за високи постижения в съответната област. Името й може да се върти в неформални разговори и никога да не напусне стаята. Когато това се случва, обикновено въпросната жена е или мъртва, или доста по-възрастна и по-известна от посочващия я, който с удоволствие се впива в името й, за да захрани публичната си аура.

Защото „Търсещите жени са курви". Дори в т.нар. цивилизовани общества жените, които нямат постоянни партньори известно време и преминават през няколко връзки, са обявявани за курви. Колкото по-провинциално е едно общество, толкова по-големи курви са те. За разлика от тях мъжете, които нямат постоянни партньорки, са легендарни любовници и истински герои, които обичат приключенията и имат силно, невъзможно за овладяване либидо.

Защото „Еманципираните жени нямат сексуален живот". Любимата „аксиома" на онези мъже, които не разбират защо не ги харесват такива, каквито са: догматични, самодоволни и скучни мисионери на шовинизма.

Защото „Мъжете не харесват феминстки". Твърдението съдържа недвусмислена препоръка и се разпространява дори от жени, които се успокояват с мисълта, че нищо не пропускат. Но имам лоша новина. Пропускате. Самите себе си. Честит осми ма(р)т.