Няма причини за безпокойство

Преди година се преместих в Бургас с намерението да проверя какво е да се живее край морето като незначителен журналист. От време на време да пиша разкази, които не публикувам, напълно безразлична към възможните интерпретации. Да си взема куче, с което да бягаме сутрин по плажа, и да изучавам редките растителни видове на север и на юг.

Не бих казала, че плановете ми се провалиха напълно. Работих за едни 24 страници, но не съм сигурна дали да ги наричам „вестник". Постепенно станах безразлична към собствените си интерпретации и не публикувах разкази, поради простата причина, че не ги пишех. Заспивах при плътно затворени прозорци, а в края на седмицата газех в мръсния пясък, като си представях, че бягам. Все по-бързо.

Дните ми в най-романтичния град в България (както бе обявен през 2011 г.) започваха с криминалната хроника, сякаш изпратена от места, до които се стига само по въздух. Жени обират туристи, като ги пресрещат по улиците и нежно опипват телата им. От ветеринарна клиника „Д-р Дулитъл" е отмъкната теглилка за животни. Шестнайсет компютъра са изнесени от училище, без никой да забележи за период от пет дни. Собственичка на павилион за бельо е заплашена, че ще й счупят краката, ако на другия ден не предаде сумата от 1 500 лева. Патрулка е катастрофирала заради дупка на пътя. От колата на свещеник са задигнати кръст и епитрахил.

И за миг не съм си помисляла, че това е най-безсмисленият сценарий, в който мога да участвам. Сигурна съм, че винаги е възможно да се случи нещо още по-безсмислено, още по-съгласувано с високобюджетни абсурди като тези, в които:
- престъпници поемат с почести управлението на държавата;
- фашисти влизат в Европейския парламент;
- свещеници въвеждат прегрешилите в лоното на капитализма;
- свиневъди с вкуса на свине завладяват медийния пазар, вместо да чукат пържоли в някой цех, и т.н., и т.н.

На 31 май 2011 г. излязох от съвместна пресконференция на Екогласност и Федерацията на потребителите с информация за поредната незначителна дописка. Незначителността й бе предизвестена от факта, че така или иначе никой не обръщаше внимание на контекста, към който се отнасяше. А въпросите, които би следвало да бъдат повдигнати, винаги се оказват услужливо маловажни в сравнение с нечии любовни констелации или възторга по поредния политически труп, който не само се опитва да докаже, че има живот след смъртта, но и че всъщност друг живот няма.

От непрестанния информационен поток общественото внимание години наред улавя най-нискокалоричните истории (истории, а не новини). За да утоляваш глада си за промяна и нови преживявания, били те и опосредствани, трябва постоянно да си набавяш и нови (нискокалорични) истории. Така постепенно загубваш усетливост за разликата между тяло и контейнер и придобиваш навика да си „пазаруваш" новините, които другите вече имат, без да си задаваш въпроси за начина им на производство или за дълготрайното им упоително въздействие.

Във вече споменатата дописка се съобщаваше, че мобилни станции ще извършат замервания в Бургас, за да установят чистотата на въздуха и „дали Лукойл спазва поетите ангажименти за опазването на околната среда, както и цялостната екологична ситуация в региона". Когато текстът с „провокативното" заглавие „Организации ще следят за екоравновесието в Бургас" бе завършен, се озовах срещу една дълбоко смутена редакторка. Няколко минути тя не можеше да вземе решение дали е редно да го публикува, или трябва да го метне в близкото кошче. След телефонно обаждане до друг редактор, придружено от бърз прочит на най-важното, текстът влезе в новия брой. На въпроса с какво съм заслужила такова внимание, ми бе отговорено с нервни потрепвания на миглите: „Ти какво очакваш?! Лукойл ни дават 60 000 годишно!".

„О, само толкова?!", попитах разочарована от обяснението, че 60 000 лева са заключили тези 24 публични страници в един град, за който се говори [SIC!], че е с изключително висок процент на ракови и белодробни заболявания. Подразбира се, че по-високата сума няма да оправдае по никакъв начин липсата на отговорност и професионализъм. Но поне би ги заместила с нещо по-разбираемо (не казвам по-приемливо) за една страна, претопила златните години на цели поколения. Защото е много по-разбираемо да видиш как за пореден път алчността намества най-острите си протези, отколкото всеки ден да научаваш, че животът е контролиран на толкова ниска цена.

Междувременно въздухът не се променяше. Продължавах да заспивам по един необичаен за лятото начин - при плътно затворени прозорци, докато в главата ми се въртеше най-достоверната журналистическа версия: „След щателно проучване бе установено, че нощем, в най-романтичния град в България, се разхождат отмъстителни динозаври, които пърдят под прозорците ви. Няма причини за безпокойство."

Дори да се заема с разследване, мислех си аз, и дори да предположим, че го завърша, мислех си, то никога няма да бъде публикувано. А и от самото начало ми бе дадено да разбера, че е невъзможно да си партнирам с когото и да било. Дори с фотографа, който снимаше предимно пейки за рубриката „Фоторепортер", и понякога, съвсем чистосърдечно, ми прецакваше уговорените вече снимки с въпроси като „Мога ли да ви снимам?" и дори с „Разрешавате ли да ви снимам?". Накратко, в този вестник журналистически разследвания не се правеха. Би било прекалено рисковано. Или прекалено правилно.

Поради краткия си престой в тази така вълнуваща за мен среда, не мога да бъда сигурна дали причината за бездействието на журналистите беше всеки път една и съща, и дали не се дължеше най-вече на факта, че всички се опитваха да бъдат индивидуалисти при едни много особени критерии за индивидуализъм, подчертаващи корпоративната им фигура и прогресивната загуба на професионална тежест.

Много ми се иска да кажа: „Като във всеки друг малък град журналистите се страхуват да си мръднат най-дългия пръст, защото след това излизат на Главната, където мафията и отдавна компрометирани политически фигури са много по-уважавани от медиите". Но в момента, в който журналистиката и страхът застанат твърде близо, едно от двете изчезва.

Ето защо казвам, без да изпитвам неудобство от тона си: повсеместната посредственост, сертифицираният конформизъм и поощряваната години наред сервилност в медийните среди прави така, че журналистиката да изглежда като грешка, която трябва да бъде поправяна с активен пиар и великодушно отношение към всеки, който притежава таланта да осира постоянно и обилно страната, за да облекчава финансовите си нужди.

Изглежда писането на проза е неизбежно, най-малкото защото прозата е единственото място, където можеш да понесеш толкова много идиоти. И да търсиш причините за унищожителните им метаморфози около тях, за да разшириш контекста, като се опитваш да забравиш, че след време „всеки сам е отговорен за лицето си". Особено когато то не се различава по нищо от лицата на хиляди други.