Събуждам се с хиляди
мисли, които пердашат в главата ми. За
да ги спра, ставам веднага, отивам на
терасата и правя едни упражнения в
четирите посоки на света. После пия чаша
топла вода и около час се занимавам с
тялото си или медитирам.
Не мърдам от вкъщи
без телефон, (с досада) закопчани
сме за тези телефони! Нося и ужасно много
ключове, а така ми се иска да изляза с
абсолютно свободни ръце, без да знам
къде отивам. Случва ми се само в Ковачевица
(където Вержи има къща - б.р.).
Срам ме е, когато се преекспонирам и загубя мярка. Когато
казвам неща, които не трябва. Когато се
държа прекалено откровено в среда, която
не го заслужава.
Все си повтарям „Не
се предавай" или „I'm the
master", или „Винаги
имаш избор". А също и „Прибери се",
„Центрирай се", „Дишаш ли?".
Дошло ми е до гуша от тази моя фиксация да съм доброто момиче,
да помагам и да давам, без да са ме
помолили. Парадоксът е, че дори такава
работа съм си избрала. Което всъщност
е дълга семейна традиция, а и жените по
нашите ширини са програмирани така.
За да си психотерапевт,
е нужно да се грижиш за чистотата
на собственото си огледало. Ние сме
отражение на другите; инструментът, с
който работим. Сами себе си даваме под
наем.
Подобно на всеки
човек, и аз имам своите дълбоки
страхове. Но играя ли на криеница със
себе си, животът - като по-умен - винаги
ме избутва до стената.
Живея много по-осъзнато,
откакто се занимавам с духовни практики
и медитация. Когато насочваш вниманието
навътре и си съсредоточен 100% в това,
което правиш, всяко нещо е практика,
дори миенето на чинии. Няма лоша и добра
ситуация.
Под леглото ми има пространство.
Майка ми най-често ми
казва: „Ти да си ми жива и здрава",
„Пази се", „Много те харесвам", „Така
ти се възхищавам", „Страхотна си".
Което е доста обременяващо, непрекъснато
трябва да си на върха.
Мечтая си да се сбия
в кръчма! Чакам един такъв бой, в който
да скоча с всичка сила - да млатя хора
със столове, да хвърлям, да чупя. И това
лято почти ми се получи. След като
завърших ремонта в Ковачевица, реших
да почерпя екипа от съседното село, с
който работих. Помъкнах си уредбата,
дори се качих на масата, стана едно
мазало и работата много миришеше
на бой (смее се). Но нещо ме спря и не
се стигна дотам.
Цял живот се боря за някакви неща. В журналистиката воювах
за разни обществени каузи, а сега - за
клиентите или със себе си.
Прекрасно е да
прегърна сина ми, когото не бях виждала
три години. (развълнувано) Когато
се връща, когато си отворим ръцете и се
прегърнем, има такова доверие и такова
спокойствие помежду ни, което не се
описва с думи.
Почивам си най-добре в Ковачевица, сред природата. Всяка
събота съм на Витоша с моя приятел Георги
Тошев; хубаво е и в минералния на
Панчарево. Отдъхвам си до любимия ми
човек и с моите приятели - когато
спортуваме и правим нещо заедно. Но не
по-зле се чувствам и когато не се занимавам
с нищо - научих се на това през последните
години.
Не бих танцувала на...
(замисля се) Ако
сега си мислите, че ще кажа "на чалга",
няма да стане (смее се), в чалгата
също има виталност. Ако ми се танцува,
все ще си намеря на какво.
В София харесвам моя квартал Лозенец и гората. Израснах
тук и тук работя. Изключителна атмосфера
има в него, познавам всички продавачи,
говорим си с цветарката, с хората от
биомагазина, с жената от плод и зеленчука.
Но обичам и Докторската, района около
Университета, "Шишман" (703 впрочем
много ми липсва).
Винаги съм се чувствала
добре в България. Обичам и града си,
независимо от недостатъците му. Но е
факт, че тия дни виждам повече грозотията,
лошото строителство, изоставените сгради.
Уморих се да отклонявам поглед и да
търся петна, които не са развалени. Слава
Богу, и те не са малко.
Най-големият ми страх години наред бе бедността - да не стигна
дотам, че да ровя по кофите. Също и страх
от това да си сам. Няма да ми е приятно и да остарея без ума си. Защото
не искам да съм в тежест на другите.
Разрухата като цяло
ме разболява. Не търпя неразрешен
казус, не обичам нещата, за които съм
отговорна, да седят недовършени.
(примирено) Но те нямат край.
Наскоро видях две
монахини от ордена на майка Тереза,
които разхождаха възрастен човек, едва
вървеше. Толкова се развълнувах, така
ни липсва емпатията, не виждаш подобна
гледка всеки ден. Попитах ги: „От кой
орден сте?". Те спряха, погледнаха ме,
поздравиха ме и се представиха. Казах
си: човек наистина може да прави и малкото
в контекста на нещо, отваряш място за
благотворителност. После се замислих,
че ако успеем да помогнем на роднини и
близки, които имат нужда от помощ, и това
ще е достатъчно.
Щастлива съм, че написах книгите, които написах, че родих
едно прекрасно момче, че живея и имам
кръга от хора около себе си, с които ни
е добре. А най-благодарна съм за тази
степен на осъзнаване, която постигнах,
и за желанието ми да продължавам напред.
Не ми достига спокойствие. Но поне си давам сметка за
това.
Вдъхновява ме събирането, да не сме отделни, да сме
заедно.
Денят ми приключва с вечеря вкъщи и кротко четене. Преди да
заспя, го развъртам на обратно в
главата си. Което е хубаво упражнение
- така изтриваш егото.
ФИЛМИТЕ
Най-любим ми е Мис
Слънчице, направо
изключителен. Карате кид много
зарежда. Обожавам филми, в които нещо
започва, изгражда се и води до
победа.
Бих гледала отново и
отново Пролет, лято, есен, зима... и
пролет на Ким Ки Дук - невероятна
симбиоза между образ, мълчания и тук-там
малко думи. Това е един от най-дзен
филмите, на които съм попадала.
Харесвам режисьори
като Майкъл Ман - страшни пространства
има в лентите му. Обичам и Мел Гибсън
заради неговите Страстите Христови и Апокалипто. Тарковски също, гледала
съм Огледало десетки пъти. Също
Бергман и Иняриту.
МУЗИКАТА
Доста слушам Арво
Перт, но и Бах, Скрябин, Равел (особено
концерта му за лява ръка и оркестър).
Обожавам Шостакович, той е най-близък
до моя начин на мислене.
Като изпълнител
харесвам Глен Гулд.
На живо исках да чуя Ейми Уайнхаус, бях крайно вдъхновена
от нея.
КНИГИТЕ
Чета Шунрю Сузуки,
голям дзен майстор. Неговата Размисли
върху Сандокай,
Дзен ум за начинаещи и Not Always So са трите заглавия, които разтварям
непрекъснато.
Сега приключих с една
върху коаните като начин за работа и
предаване на будистката традиция. Има
нужда от този поглед към нашия свят,
хората така изтрещяха. Попаднах и на
българската поетеса Мария Калинова,
която пише адски добре.
Страшно обичам Айн
Ранд и книгата й Изворът, която е
убийствена.
Намислила съм да
прочета Всекидневното нищо на
Сое Валдес.
Книгата Virginii (изд. Сиела)
на Вержи Захариева
е в
книжарниците
и струва 15 лв.
Фотография Павел Червенков
Коментари