Бандата
на Влади се подвизава под името Phormatik
Visual Lab,
а агентите в нея събират творческата
си мощ, хард дисковете и джедайските си
умения през 2009-а. Оттогава насам са
мощен генератор на видеоарт за театрални
и кинематографични продукции, инсталации,
късометражни филми, музикални и рекламни
клипове, интерактивен дизайн и какво
ли още не. Пускат също на живо за по-добрите
фестивали, партита и клубове по света
и у нас.
(Завеса.
Второ действие.) Към
края на миналата година от дебрите на
френската експериментална сцена в
Софийска опера и балет пристига режисьорът
от ливански произход Уисам Арбаш.
Причината - да постави за първи път в
България „неистово романтичната"
опера в пет действия от Джакомо Майербер
Роберт
Дяволът.
По законите на щастливата случайност
Уисам среща Влади и от месец насам
двамата нямат спирка. Часове преди
премиерата мултимедията за спектакъла
беше във фаза „абе искам да пробваме
още някакви неща", а в сините очи на
автора й горяха малки дяволски пламъчета.
Ето още какво:
Ходя
на опера,
ама друг път. Не бе, втората година в
НАТФИЗ имахме такава задача и професорката
ни караше да идваме.
Обаче
аз не издържах и гледах да бягам, защото
четири часа тука и главата ми гръмва.
Роберт
Дяволът също е четири часа и на мен ми се струва
малко хард това.
Режисьорът може би повече залита към театър. Има
си формация в Париж, правят някакви
супер експерименти. И тази опера например,
тя е от 1831-вa, но той я поставя в абстрактно
време, доста концептуално е, без пищни,
исторически костюми. Футуристично
изглежда даже.
Цялото
решение е тип Франкенщайн като изображение. И се
опитваме нещо като кино да вкараме, поне
аз така го усетих. Абе (прави
пауза) готино
седи. Като съновидение си го представям
цялото.
Експериментирам
с осветление в момента. Осветител станах
(смее
се),
с проектора тука (ухилен
е като малко момче, на което са позволили
да си играе с истинска косачка).
Супер
много съм се вдъхновил, или и аз не знам
как се казва.
Започва
доста да ми харесва, че е толкова минималистично - и в осветлението,
и в мултимедията. Всичко е супер загатнато,
не ти се натрапва.
Нещата
стават с репетиции. С много репетиции. И с
общуване. Постоянно седиш с режисьора,
ходиш с всички на маса, четеш както всеки
един сценограф, актьор или който и да
е. Говори се много, идеи, записваш си.
След това на репетициите почваш да
предлагаш неща, да влизаш вътре.
Задължително
трябва да си част от целия процес, в крачка с
другите.
Цялото
е като
игра. Режисьорът предлага осветление
и ти рисуваш като живописец с четка - ей
тука може да е готино такова движение,
пускаш някакъв грид, той го харесва, а,
добре, значи може и така...
Импровизацията,
която правим на живо по партита и
фестивали, също
е готин момент - неописуемо е и няма нищо
общо с другото. Тотално импулсивно -
твое чувство, твой ритъм.
Имам
чувството, че откакто се занимавам с виджейство,
ритъмът постоянно ми се развива, душевен
такъв ритъм.
Трябва
да си постоянно супер нащрек. С всичко - с
очите, които скоро ще се прецакат, както
и ушите ми впрочем. Като стоя все на
такива места...
Важно
е да се работи в група. В НАТФИЗ постоянно
ни го натякваха, (размахва
пръст) „да работите като колектив, това е
колективно изкуство!" Съвсем различно
е от това да си седиш вкъщи и да си
рисуваш.
И
ние така във Phormatik - от само себе си се събрахме
колектив. Трима човека със супер общи
интереси, обаче тотално различни. Любо (Vijdai) се занимаваше с режисура, учеше
психология, Камен (KMN) дълбаеше с програмиране, аз учех
сценография. После
влезе и Мишо (Libre) с
фотографията, тази година поканих Поли, която се занимава с
флаш, с графичен и уеб дизайн, а Камен (Dimitroff) - с
интерактивни медии и софтуер.
Развиваме
се,
хората почват да се разпознават в цялото
нещо, в една такава история, нелинеарна.
Може
би има нещо общо с постоянно забързващата ни култура и с
това, че непрекъснато казваме „това е
ебаси филма" или „случва ми се като на
филм". Моите
родители, според
мене, не са го казвали това, като
терминология.
В
главата ми всичко върви като на филм, постоянно,
монтирано си го представям. Дори
като седя на спирката, виждам
как ще стане близък кадър, после еди-какъв
си, режа си. Сигурно е професионално
изкривяване.
Събуждам
се с музика. Е, как с каква?! С опера! Добре
де, след Роберт
Дяволът ще е нещо различно, но няма да е поп.
Между другото, тая опера е супер добра,
музиката жестоко ме кефи. Даже в задръствания
като седя, си пускам опера. И в YouTube
гледам.
Последното,
което слушах и слушам в момента, е Майкъл
Майер.
Както и тези, които бяха на Mellow Festival (мъчи
се да се сети) Брандт Брауер Фрик! Те имат един подкаст и първите им 2-3 парчета са тотална опера.
Преди това слушах Дъ Найф, новият
им албум е опера, която дори е поставена -
експериментална, с мултимедия.
Обичам, като влизам в ново нещо, да експериментирам
със себе си, да видя докъде мога да
стигна, да се променя. Не мога постоянно
едно и също.
Не
мърдам от вкъщи без кооом-пю-тъ-ра
си? Той е един стар, счупен, с линии на
монитора (смее
се).
Закъснявам много често. Не мога да се преборя с
това, такъв съм си. Инстинкт за
самосъхранение е това, да не се изхабя
твърде много.
Все
си повтарям, че може би ще се промени цялата система,
целият свят. Тотален рефреш. И аз ще съм
жив. Или, примерно, ако е апокалипсис,
ще го преживея.
Не
знам какво
ще бъде след рефреша.
Днешният
начин на живот е много зле, навсякъде, според мене. Не
знам дали този е правилният начин на
живот спрямо природата и човека,
обществото, системата и всичко останало,
с което ни надуват главата. Не че само
за това мисля, но е важно човек да го има
вътрешно.
Другият
вариант е да
си аут от всичко. Но това е бягство за
мен.
Идеалната
вечер е в природата някъде. С много звезди,
спокойствие, тишина.
Обикновено
съм във форсирана фаза. Или на стендбай (смее
се),
това ми е другото състояние.
Падам
си по екстремни спортове, пътешествия. По
адреналин си падам. Уиндсърфът е много
забавно нещо. Тая година почнах, три
месеца се учих, ходих в Египет и много
съм впечатлен от усещанията. Както и
със сноуборда - ето това е нещо, което
всеки трябва да пробва, (поправя
се) е,
айде,
не всеки.
Беше
велико, когато бях малък. Защото беше такова, неангажиращо.
Можеше всичко да правиш. Возят те с
количка, дават ти храна, рисуваш си.
Майка ми така ме успокоявала, като ми е
давала да си рисувам.
Влизам
в огъня заради усещането, тръпката, преживяването.
Заради опита.
Под
леглото ми има косми от котка. Черна.
Майка
ми често ми казва: „Да внимаваш, мойто момче, да не правиш
глупости". Щото аз от малък постоянно
изчезвах и ме няма по цяла седмица, на
планина примерно. И по някакви места
странни, нали, ходя.
Умирам
от срам, когато ме
хвалят. Бузите ми ей тука почервеняват.
(Явно
важи и за интервюта).
Правя
се на луд, когато се чувствам луд. (смее
се) Имам шизофрения, честно. Другият винаги
е различен, изненадва ме. То това е
опитът. И аз си избирам - сега тоя Влади
или оня Влади.
Бих
се сбил със себе си. С никой друг. Не обичам да се
бия.
Убивам
за (мисли
дълго) суши?
Ебати въпросите! Но суши си е готино
нещо. Приятелката ми прави понякога
вкъщи.
Не
си позволявам да нямам уважение към другите.
Заспивам
в поза кълбо. Спя по четири-пет часа.
Понякога и по шест!
ФИЛМИТЕ
Последно
видях Arirang на
Ким Ки-Дук - документален филм за него
самия. Изгледах и първите два епизода
от Black
Mirror.
Харесвам
режисьори като Уес Андерсън, Джим Джармъш, Том Тиквер,
Дарън Аронофски с първите му филми -
Кодът
Пи,
Реквием
за една мечта,
Изворът
на живота - аз ги приемам като трилогия, така ми
се струва.
Много
се смях на Морски
живот със Стив Зису.
Може би единственият, на който съм умирал
от смях. Пак е на Уес Андерсън, с Бил
Мъри. Ей, да, Бил Мъри! Също много готин
за мене.
Планирам
да видя няколко филма от китайския
фестивал,
също и тези от последния So!
Independent,
които не успях. Втората
земя например.
МУЗИКАТА
Обикновено
слушам нови неща, търся си в интернет. Напоследък
тегля разни шоута на BBC Radio 1. Следя един
блог - Core
News,
и там ги има всичките. Това на Бенджи
Би примерно e много интересно. Канят гости,
говорят си и почти няма реклами.
Никога
няма да ми омръзне музиката в старите ми хард дискове,
заради спомените. Също и старият джаз.
И уличните музиканти, и те няма да ми
омръзнат.
Най-добрият
концерт, на който бях последно, е на Синематик
Оркестра.
Но най-силното ми преживяване беше на
един фестивал в Германия преди 3-4 години.
Казва се Fusion,
намира се на границата с Полша в едно
изоставено руско летище. Пичовете са
си купили цялото място и полицията няма
право да влиза. То е адски огромно, става
като град, събират се 50-60 000 човека, има
най-различни бункери, които са като
сцени, и всичко е смесица между различни
култури. Всякакви хора можеш да видиш
- от хипари през рейв, техно и други
такива съвременни агенти до реге, джаз...
всякаква музика. Там преживях много
интересни концерти на банди, които дори
не съм чувал. Цялото преживяване е много
странно, супер свободно е всичко, нямаш
право на реклама, няма знамена... Правят
го по пълнолуние, юни месец. И всеки път,
веднага след като свърши, пускат билетите
за следващата година, разпродават се
за 1-2 седмици. Никога не знаеш лайнъп-а.
Научаваш го 10 дни преди фестивала.
КНИГИТЕ
Книгата
на книгите е Сто
години самота и всичко на Маркес. Може би и Престъпление
и наказние,
която искам да прочета пак. Като бях
студент, много ми разбърка в главата.
В
момента чета Multimedia:
From Wagner to Virtual Reality - за технологиите и човека.
Много
ми говорят за електронните книги.
Най-добре
пише човек, който много е преживял.
Фотография Васил Танев
Коментари