Първо попаднахме на
безобразните му стихотворения в алманаха
Ах, Мария... (Ходжата Ахмет Арджа/
космонавт бе по душа... и т.н.) някъде
през 90-те, после се смяхме безподобно
на Георги и пеперудите,
а сега едвам се откриваме на пазара
Ситняково. Минаваме от едната страна,
а той ни пресреща от другата. Дава ни 20
стотинки за цигари, щото не ни достигат,
след което се мушваме в някаква кръчма.
И понеже нямаме много време, направо
започваме с разпита - кво-що става в
живота му. Контрира ни с „Ми то това не
е интересно, гледайте филмите", но все
пак ни разхожда из него накратко. Тръгва
от 119 СОУ, а за ІІ клас вече е в Германия,
защото баща му е физик и работи върху
някаква сложна машинария. Там гледа
втората част на Междузвездни войни „в едно кино със самолетни седалки и
оттогава не съм се връщал в България".
Но това не е съвсем така, защото малко
по-късно отново е в 119-о, а после мъчи три
години режисура в НАТФИЗ. След което
заминава да учи в чешката академия ФАМУ
по разменна програма, но програмата я
кръцват, преди още да е започнал. Все
пак остава в Прага три години, жени се
за американската си приятелка (заради
документите) и айде към Щатите.
Оттам нататък е трудно
за разказване. Бил е какъв ли не, а през
2002-ра се връща с 8 000 долара от последната
си работа като счетоводител с идеята
да прави късометражка. Изпуква ги до
последния цент, „даже си оставих мръсните
чорапи в Сан Франциско, щото след месец
щях да се върна." Вместо въпросната
късометражка обаче прави Георги и
пеперудите заедно с Мартичка Божилова,
Мисирков и Богданов - и айде пак по света.
Сега от три седмици е
в София за българската премиера на
последния му Момчето, което беше цар,
по който работи четири години. В началото
идеята е да обикаля местата, където се
е подвизавал бившият ни министър-председател
и цар, но в крайна сметка снима само в
България. „Филмът не е за царя, а за
царството, а то е тук. Срещнах се с всеки
ненормалник, който има връзка с него, и
събрахме тонове архивни кадри", пали
цигара Андрей, отпива от кафето и
продължава: „Не е скучна биография, а
приятен разговор за енигмата на един
призрак, който крачи през мозъците ни
и през цялата ни съвременна история."
Питаме го какво става
в неговото царство, а той: „Там съм не
само цар, но и Господ. Религията са моите
проекти и не извършвам платени услуги.
Ставам сутрин и решавам накъде ще отплува
кораба. Останалите са добре дошли на
пътешествието." „Случвало ли се е да
потъне?", нахалничим ние. „Той винаги
потъва като Титаник, но убеждавам всички,
че положението не е чак толкова зле".
И започваме от сутринта.
Събуждам се с идеята,
че днес нещата ще са по-добре от вчера.
Също и с източноевропейската медитация,
която е пушене на цигари и гледане кво
правят съседите.
Старая се да излизам
от вкъщи с празни джобове и сериозно
работя върху проекта да нямам телефон
и портфейл.
Често се излагам и
нямам нищо против, защото човек се излага
само когато е честен. Сутрин пред
огледалото обаче няма кого да излъжа.
Идеалната вечер е с идеалните хора, забравете за географията.
Обичам петзвездните
хотели - декадентско е, но имат 24 часа
руум сървис.
Обикновено съм на някое летище, а летищата ме правят
спокоен, защото знам, че съм в средата
на пътешествие. Случвало се е и да нямам
билет, но дори тогава съм имал всички
възможности на света.
Пролетта е най-хубава
във Вашингтон, а есента - в Ню Йорк или
Япония. Колко пъти има смисъл да отидеш
до Созопол и да пиеш облак с едни и същи
хора, с които си говориш едно и също?
Викингите са се качили на криво сковани
лодки и са стигнали до Америка, затова
не ми казвайте, че с раздрънкан опел ще
стигнеш само до мо-ре-то.
Проблемът тук е, че хората не излизат от страната, за
да видят какво се случва навън. Че имат
дупки в главите, а не дупки по улиците.
Искам да се срещам с такива, които имат
дупки от другата страна на главата.
Поне.
Най-често пътувам вечер с кутия цигари в кухнята - там
няма лимити.
Единствената ми
сериозна връзка е с моя туроператор.
От доста време съм без постоянен адрес,
спя предимно на дивани и вещите ми се
побират в раница. Щастлив съм, че нямам
нито легло, нито пространство под него,
което да тъпча с боклуци.
Правя се на луд през
цялото време, защото това ми е работата,
и очаквам другите отсреща също да се правят
на луди. Само така ще се получи идеалният
танц.
Много съм добър в това да не се занимавам с неща, които са
ми дошли до гуша.
Не вярвам в насилието
и не скачам на бой - това е най-лошият
начин да постигнеш каквото и да е било
в живота. Но съм доста агресивен.
Занимавам се по-скоро
с военни действия, защото правенето
на филми е чисто сражение.
Стратегията ми е никога да не водя войни, които не са
спечелени предварително. Китайска
поговорка (смее се).
Майка ми често ми
казваше: „Ох, добре, че в твоите филми
няма голи жени".
Позволявам си всичко и не се самоцензурирам.
Заспивам, когато имам добра идея защо да се будя.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах Drive: Живот на скорост и той достатъчно ме запълни, за да не
гледам нищо друго.
Най-големият актьор
е Даниъл Дей Луис, Хоаким Финикс също.
Питайте ме за още, когато почна да правя
игрални филми. Сега актьорите не ме
интересуват, даже ме е страх от тях -
те са психопати, чиято професия е да се
правят на някой друг и дълбоко да си
вярват.
Харесвам режисьори,
за които киното не е просто произвеждане
на филми - Вернер Херцог, Копола.
А киното свършва със Синьо кадифе - не гледам нищо,
правено след средата на 80-те.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам тишина. Иначе - Джони Кеш, който ми казва
всичко за живота.
Най-голямата група е ЕйСи / ДиСи, а единствените, които се
борят за титлата, са Рамщайн. Това има
в моето музикално чекмедже.
Не обичам концертите,
защото трябва да се редя на опашки за
билети, за бира. Да виждам хора, които
си купуват фланелки. Предпочитам да се
прибера вкъщи и да си пусна един лайв
на Ейми Уайнхаус, която се търкаля пияна
на сцената. Имам достатъчно въображение
да си представя, че съм там.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Майсторът и Маргарита.
С кеф чета Чапаев
и простота на Слава Сергеев и Поколение
„П" на Пелевин, щото вече не е куул
или може би просто защото искам да шибам
някоя картечарка.
В момента се опитвам за десети път да завърша Yiddish
Policemen's Union на Майкъл
Шабон, но все нещо се случва. Иначе е
фантастичен роман.
Най-добре пише Михаил Булгаков - ако ме изхвърлят на
пустинен остров, ще си взема само негови
неща.
Момчето, което
беше цар на Андрей Паунов е на 16 март
(петък)
от 18:30 във Военния клуб
Текст Мартин Дончев / Фотография Васил Танев
Коментари