Интересът на Андроника Мàртонова към киното на Далечния изток е предхождан от детското й любопитство към източните култури. „Обичах да си рисувам японското знаме, бях тотално влюбена в Киплинг и неговите истории за джунглата, а после и Шогун наля допълнително масло в огъня." Така въпреки че твърдо и убедено се готви да кандидатства медицина, намеренията й сменят посоката си, а крайъгълният камък се оказва демонстрация по калиграфия в НДК.
Там среща, или по-скоро чува, японска преводачка и с „присъщата си гимназиална дързост" отива при нея и й казва: „Страхотно говорите японски. Искам и аз да се науча." А това е Цветана Кръстева - един от най-големите ни японисти, който от години преподава старояпонска литература, на японски, в самата Япония. Ето за какво ниво става въпрос. „Аз нямах никаква представа, а тя беше изключително приятелски настроена."
Курсовете по японски са само началото. После идва кинознанието в НАТФИЗ, а след това и тоталното задълбаване в културата и изкуството на Източна Азия.
Ето защо, когато се заговори за събитие, докосващо тази сфера, не трябва да се учудваш, че ще чуеш името на Андроника. Такъв е и случаят с фестивала Дома арт фест: Пулсът на Южна Корея. Тук тя отговорно е селектирала филмите и преди всяка прожекция ще разширява знанията ни за източно кино.
Японският е езикът,
който винаги ми е звучал фантастично
- и до ден днешен смятам,
че е най-хубавият.
Любима ми е тайландската култура. Не че не харесвам
корейската, китайската, японската... Но
към Тайланд имам особено отношение. Той
е един вид мост между Югоизточна и
Източна Азия, тайландците са успели да
вземат и от двете култури. Била съм два
пъти там, което пък натоварва емоционално
това решение.
Културен
шок усетих миналата
година в Непал - бях там на фестивал за
визуални изкуства. Беше много различно
като начин на живот и менталност. Уж бях
подготвена. Но е съвсем друго да отидеш
на място... Постепенно шашкането се
уталожи - започнеш ли да гледаш през
техните очи, всичко се намества.
Събуждам
се с мисълта
за това, което съм сънувала, но съм
толкова гладна сутрин, че кафето
(поставено венозно) и закуската (абсолютно
задължителна при мен) ме връщат бързо
в реалността.
Не мърдам
от вкъщи без парфюм.
Никога не
закъснявам за самолетен
полет. Засега! И дано не закъснявам, де!
Иначе винаги за всичко закъснявам.
Умирам от срам, когато не намирам подходящите думи да изразя
емоциите си в точното време и място -
без значение дали са положителни или
отрицателни.
Все си
повтарям, че в моя живот
настоящето е по-интересно, пълно и
смислено от миналото. И колко е хубаво,
че я има онази Азия, която непрекъснато
откривам!
Идеалната
вечер е след балетен
клас, който те е изпълнил с красота, на
питие в хола и готин разговор с най-близките
ми приятели.
Падам си
по готвенето с много и
екзотични подправки, някои домъкнати
от пътуванията ми. Но рядко ми остава
време.
Обикновено
съм в трескаво бързане
да свърша хиляди неща накуп с еднакъв
дедлайн. „Мрън, мрън",
уж, ама го предпочитам.
Беше велико, когато близък приятел ме качи изневиделица за
сефте на мотора си точно в полунощ на
рождения ми ден, тази година, в дъжда,
по „Раковски", дегизирана като Робокоп...
И аз завивах преди него...
Влизам в огъня заради семейството и приятелите си.
Дойде ми до гуша от онзи тип хора, които са изтъкани от
комплекси, претенции, поучения, лъжи и
мания за творческо и всякакво там
величие. Колкото и да се напъват да
изглеждат инак, пред тях винаги седи
префиксът псевдо- и мига в ярко
червено.
Под леглото ми са звънчевите играчки на котарака ми.
Страшно се изложих,
когато ми трябваха години, за да науча
таблицата за умножение с 8. И май още не
съм уверена, че я знам...
Майка ми често ми
казва: „Още, още ми се чете - само
това ли е?"
Искам да остарея като себе си. И с достойнство.
Правя се на луда,
когато не си струва да се ядосвам, или
поне се опитвам да не ми пука.
Скачам на бой, когато и на мен ми скочат на бой - доказано е.
Бих се сбила с всеки, който наранява,
малтретира, унижава, насилва животно,
посяга на мен, семейството и приятелите
ми.
Убивам за несправедливост,
лъжа и насилие - във всеки смисъл на
думата. С годините съм станала по-малко
толерантна и търпелива. Времето, за
което „изваждам самурайски меч и сека
глави", сега ми е доста скъсено. Животът
е кратък.
Не си позволявам да си губя времето с малоумни предавания.
Заспивам на мъркането
на Мърчи.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах втория сезон на корейския сериал Ирис и Хотел за птици на Ким Ки-док.
Най-големият актьор
за мен е Анна Мей Уон.
Харесвам режисьори
като И Чан-дон, Шион Соно, Такеши
Китано, Чън Кайгъ, Ким Ки-док, Пен-Ек
Ратанаруанг, Ан Лий, Чан Ан Хън, Хирокадзу
Коре-Еда, Ерик Ку, Дийпа Мехта, Пан Налин...
още?
Няма по-глупав филм
от Флашданс, но като дете го
обожавах.
Много се смях на един откъс от боливудски филм, който
колега индолог пусна преди няколко дни
на Международната конференция
Изкуствоведски четения.
Планирам да видя корейската пълнометражна анимация
Моята приятелка Мери.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам джаз и класика.
Никога няма да ми
омръзнe например
Ketama.
Любимият ми композитор
е Шопен - преоткрих го след Дамата
с камелиите на Джон Ноймайер - хореограф
в неокласиката.
Най-добрият концерт,
на който съм била, е този на Incognito
и на Мейсио Паркър.
В София искам да дойде Азиза Мустафа Заде! Моля! Изключителна
певица и пианистка от азербайджански
произход, потомствена джазменка, живее
в Германия.
КНИГИТЕ
Eдна
от книгите на книгите е Планината
душа на Гао Синдзян. Друга
е Богът на дребните неща на Арундати Рой. Трета е Златният храм на Мишима Юкио, четвърта - Провалът на
човека на Дадзай Осаму, пета - Къщата
на спящите красавици на Ясунари
Кавабата. Мога да продължа...
Сега
чета Макс и дивите котки на Моасир
Скляр - тотално непознат за България
бразилски автор, и препрочитам Майстора
и Маргарита. Винаги чета паралелно.
Най-добре написано е всичко, което идва свише.
ТЕАТЪРЪТ
Ходя на театър, когато ме убедят.
Пиесата, която най-много
ме впечатлява, е самият живот. Той е
най-великият драматург.
Обичам текстовете за
театър на Тенеси Уилямс.
Последно гледах Козата или коя е Силвия? на Явор
Гърдев.
ИЗЛОЖБИТЕ
Интересни са ми фотографията, сценографията, традиционни
изобразителни азиатски изкуства.
Последната изложба,
на която бях, е Вдъхновение от Унгария
и Родопите - живопис на Петър Стайков.
Любимият ми художник
- какво значи любим художник? Утамаро
ми е също толкова любим, колкото Такеши
Китано - освен режисьор, той е и художник.
Винаги търся Дега, Егон Шиле, Реноар...
Всеки те пълни по различен начин. От
всеки имаш нужда.
Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев
Коментари