Събуждам се със
скептични мисли и мрачни предчувствия. Така съм уреден. Но щом изпия едно кафе
и целият свят се променя. Кафето задължително е арабика, защото робустата ме
прави нервен и тревожен.
Не мърдам от вкъщи
без телефона си, но много зависи накъде съм тръгнал. Не съм човек на
ритуалите, бързо ми омръзва да правя едно и също.
Често закъснявам и изпитвам угризения, а това по някакъв
начин ме събужда. Когато отивах късно на репетиции в театъра, те винаги минаваха
по-добре - усещах, че трябва да компенсирам режисьора и колегите. Напрежението
в мен бе голямо и влагах всичко в ролята.
Умирам от срам, като разбера, че известен човек от културния живот е бил агент на ДС и досега е
мълчал. (малко тъжно) Свива ми се
душата не защото е бил такъв, а защото не си е признал.
Все си повтарям да
поемам дълбоко въздух и никога да не се изгърбвам. Имам си теория, че мрачните
мисли идват от умора. Но ако се раздишаш, ще вкараш повече кислород в кръвта си
и тогава ще имаш по-ведър поглед върху нещата.
Идеалната вечер е, когато успея да изненадам своите приятели, пък и себе си, с нещо ново - било то
смешка, възглед или научно откритие (смее
се).
Обикновено съм в Хамбара на „6-ти септември" - там
свирим с пианиста Васил Пармаков. (тук се
оживява) Това е прекрасна кръчма с мистична и тайнствена атмосфера, където
се вихрят буйни разговори. Свирим и в Сам
дойдох на „Цар Самуил", където интериорът не се е променял от 18
години. Има добро вино и още по-добри кюфтета. Когато започнем, всичко млъква и
се получава един наистина семеен концерт. По принцип местата с непретенциозен
фасон ми харесват далеч повече, отколкото излъсканите джаз клубове.
Обичам да купувам
пиана от интернет и ги оставям в различни заведения. Засега имам три - едно в Куфаръ, но на него вече никой не свири.
Другото е в Чешкия, но там пък нещо не ни канят напоследък. Третото стоеше в Чайната, обаче не звучеше добре и го
преместихме в Сам дойдох, където се
намести идеално. Пармаков много го хареса, а той има особен резонатор.
Танцувам на всичко, но го правя все по-малко. Вече се изморявам бързо и от това танцът губи
душата си.
Падам си по симфонични оркестри. Обичам да ходя в зала България - наблюдавам диригента и
музикантите и дебна кога наистина ще настъпи големият момент на пълно единение
между оркестър и публика.
Велико е, когато и
при мен идва този момент, докато свиря в някоя кръчма. (вдига ръце) Тогава си казвам: „Ооо, ама аз съм световен!".
Влизам в огъня, за да спася някого. Първо обаче трябва да обезумея, а това се случва много рядко.
Никога не се правя на
луд, но едно време имаше моменти, когато наистина полудявах и изненадвах
самия себе си. Сега това става само когато импровизирам с цигулката, и то за
кратко.
Дойде ми до гуша да боледувам.
Не казвам на никого само едно-две неща. (пауза) И няма да
ги кажа, докато умра.
Страшно се излагам всеки път когато не ми се получи някоя шега. Имаше и една роля в театъра, която
няма да спомена. Тя ме съсипваше и не знаех какво да правя, бях много объркан.
Майка ми често ми
казваше: „Ицко, дано един ден децата да ти правят това, което ти ми правиш
в момента!". Много я нервирах понякога.
Никога не скачам на бой - дори като малък не започвах пръв, но винаги отвръщах.
Заспивам в тишина.
ФИЛМИТЕ
Преди години харесвах Фани и Александър на Бергман.
Но напоследък - Непреклонните на братята Коен.
Любимите ми режисьори
са именно те.
МУЗИКАТА
Обикновено слушам класическа музика.
Предпочитам
композитори като Шостакович.
Никога няма да ми
омръзне джазът, особено американските бигбенди.
Възхищавам се на цигуларя
Ицках Пърлман и на диригента Клаудио Абадо.
КНИГИТЕ
Току-що свърших Книга на илюзиите от Пол Остър.
Уважавам писатели
като Филип Рот.
Фотография Васил Танев
Коментари