Бела Тар
Бела Тар е гигантът на
унгарското кино. Лентите му са пълни
със свистене на вятър и меланхолия, а
голямата Сюзан Зонтаг ги
слага сред шедьоврите на последните
двайсет години. Той пък мъдро определя
философията за човешкия живот като
„космически лайна", въпреки че иска
да стане философ още когато е на 16. После
снима 8-милиметрови любителски филми и
работи като чистач в Националния дом
на културата в Будапеща. Именно заради
една от тези късометражки не го допускат
в университет - тя е за група унгарски
цигани, които се канят да емигрират в
Австрия, а това не се харесва на
правителството.
Аматьорските му ленти обаче правят впечатление на студио Бела Балаш и те спонсорират дебюта му през 1977-а Семейно гнездо, който завършва, когато е едва на 22. Аутсайдерът (1981) е бунт срещу тогавашното унгарско кино, „пълно с лъжи", както сам казва пред Guardian и допълва: „Аз трябваше да покажа истината. Не почуках на вратата, а я разбих с крак". За пръв път използва професионални актьори в третия си - The Prefab People, а с телевизионната адаптация на Макбет (1982) коренно променя стила си - филмът е направен само от два кадъра, като първият е дълъг 5 минути, а следващият - 67. С Алманах на падението (1984) печели награда от феста в Локарно, а през 1994-та вади своя магнум опус - Сатанинско танго, върху който работи цели седем години. Оттогава е пуснал само два пълнометражни - Веркмайстерови хармонии (2000) и Човекът от Лондон (2007), който се завъртя на София Филм Фест преди пет години.
На тазгодишния ще видим Торинският кон - последният му в пряк и в преносен смисъл, защото 57-годишният режисьор обръща гръб на снимането и отсега нататък ще се занимава с фотография, писане и рисуване. Лентата започва с разказ за Ницше, който се втурва да спасява кон, налаган от собственика си, и който след това е настанен в психиатрична клиника, където умира единайсет години по-късно, без и дума да обели. Какво е станало с коня, ние не знаем. От този момент нататък ще разбираме бавно и мъчително какво се е случило с него, а и с всички обречени коне по света. Виждаме шест дни от мъките на баща и дъщеря, потънали в бедност и мизерия, и с всеки следващ ден ни се припомня, че Господ е мъртъв, че Ницше е мъртъв, а тежките натуралистични кадри се редуват с... тежки минималистични кадри. Накрая една реплика на бащата обобщава целия човешки живот: „Трябва да се яде". И всичко потъва в мрак.
Торинският кон е на 14 март (сряда) от 20:30 в Люмиер
Ким Ки-Дук
Злите езици говорят,
че 52-годишният Ким Ки-Дук става все
по-комерсиален, но на злите езици работата
им е да говорят, а ние сме на принципа
„око да види" и т.н. Южнокорейският
режисьор знае как пестеливо да ни засипва
с красота и кротки азиатски размисли
за живота, обилно полети със сладко-кисел
сос.
Като тийнейджър Ким учи за агроном, но на 17 напуска класната стая и започва работа във фабрика. После се записва във военния флот и остава там до 1985-а, след което две години е доброволец в църква за незрящи и дори намисля да стане свещеник. През 1990-а събира всичките си пари и заминава за Париж, където следва изящни изкуства, а на улицата продава свои картини. По собствените му думи тогава за пръв път отива на кино и е особено впечатлен от Мълчанието на агнетата и Любовниците от Пон Ньоф. Връща се в Корея, започва да пише сценарии за филми и през 1995-а печели първа награда за Jaywalking. Режисьорският му дебют е Крокодил (1996), който обира поклоните на феста в Пусан, а пробивът е във Венеция с Островът (2000) - толкова шокиращ, че един италиански журналист буквално припада в салона. Четири години по-късно прави големия си удар с две ленти едновременно - Самарянката и Стик №3, които му носят награди за режисура в Берлин и отново във Венеция.
Последният му - документалният Ариранг, е много повече от лична история. Докато прави Сън (2008), една от актрисите едва не умира при инцидент на снимачната площадка и дълбоко потресеният Ким решава, че е крайно време да се вгледа в собственото си минало. Това е и същността на Ариранг, където кореецът се оглежда като в лъснато до блясък огледало и задава въпроси сам на себе си. "Когато снимаш, изживяваш живота на всички свои персонажи, а твоят собствен минава незабележимо", обяснява режисьорът. А Ким Ки-Дук не е някой, който ще остави и най-малкия детайл да мине незабелязано.
Ариранг е изповед на човек, обсебен от киното, в която човекът става все по-малък, а киното - все по-голямо, и го поглъща, докато накрая не изплува въпросът дали това, което ни прави щастливи, всъщност не ни лишава от щастие.
Ариранг е на 11 март (неделя) от 13:30 в Люмиер
Еран Колирин
За израелските режисьори
знаем, че им се отдава да прибират
фестивални награди - и Еран Колирин не
прави изключение. С дебютния си Посещението
на оркестъра, който мина насам през
2007-а, 39-годишният израелец отмъкна
петдесет приза от където се сетиш. На
всичкото отгоре младият талант е
специален гост на феста, където ще
представи новия си Размяната - той
бе номиниран за Златен лъв във Венеция
миналата година, а сега се е наточил за
още.
Еран влиза в киното подобно на Ким Ки-Дук - като пише сценарии. Първият е за филма Zur - Hadassim, с който побеждава в конкурсната програма на международния фест в Йерусалим през 1999-а. Следва опит в телевизията с The Long Journey (2004), а малко по-късно тогавашната му приятелка го навива да седне на режисьорския стол. Резултатът е Посещението на оркестъра, който е предложението на Израел за чуждестранен Оскар, но от Лос Анджелис го отхвърлят, защото диалогът е повече от половината на английски.
Колирин е типичното дете на Близкия изток и винаги гледа със симпатия към Египет - един от най-заклетите врагове на страната му. Не без самоирония разказва как заедно с родителите си не пропуска египетски филми всеки петъчен следобед от детството си, особено тези с Омар Шариф. Героят в Размяната е именно мъж, който, прибирайки се вкъщи един ден, вижда всичко, сякаш е дете, а през очите му предметите се превръщат в абстрактни символи, каквито са в тези на хлапетата, преди да осъзнаят колко обикновен е животът ни всъщност.
Размяната е на 17 март (събота) от 18:45 във Френски институт
Миранда Джулай
За десерт оставяме една
28-годишна режисьорка с вкус на малинов
чийзкейк. Киното има нужда от красота
и Миранда успя да направи света с една
идея по-красив, говорейки много тихо и
внимателно за онова, което ни държи
заедно, още с дебюта си Аз, ти и всички,
които познаваме (с него обра и де що
има награда от независим фестивал). Но
това даже не е началото - година по-рано,
през 2004-та, списание Filmmaker вече я беше обявило за лицето на
американското инди кино.
Чист талант в много области - режисьор, художник и писател, а инсталациите й украсяват Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, Музея Гугенхайм и Музея на американското изкуство Уитни. Нейният седемгодишен проект Learning to Love You More пък накара 8000 души да изпратят снимки на своите родители, хванати в страстна целувка.
На феста ще видим Бъдещето (тя самата в главна роля), където нищи до най-малката подробност отношенията между двойка, обсебена от работата си. Но техният отдавна влязъл в релсите на всекидневието живот придобива нов смисъл, когато намират на улицата коте, без да подозират, че грижите за него ще преобърнат представите им за света.
Бъдещето е на
20 март (вторник) от 20:00 в Люмиер
и на 22-ри
(четвъртък) от 20:30 в Дом на киното
Текст Мария Македонска
Коментари