Да чуеш от някого, че изпитва изключително хубави чувства към Пирогов, няма как да не те шокира поне леко. Но при Симон Варсано те си имат съвсем разумно обяснение - именно там той започва своя професионален път като фотограф и, освен безброй чисто документални снимки, създава и куп приятелства. Нищо че първият му ден там е белязан с припадък и шамари за свестяване.
Остава в Пирогов 25 години, но през това време има свободата да работи и на много други места. Започва да снима за театъра веднага след като завършва. Влиза в киното като фотограф на големи български и чуждестранни продукции в Бояна. Работи и в Хелзинския комитет няколко години, през които вижда гледки далеч по-кошмарни от тези в болницата. И те си остават там, в главата му, защото му е невъзможно да остане безучастен. Но не отнемат ведрината и усмивката му. „Дядо ми беше такъв - свиркаше си при най-тежки положения." Не го сломява и небезизвестната случка близо до Полиграфическия комбинат, свързана с надписите „Тодор Берия Живков", които прави на няколко сгради в София в продължение на три месеца, и която води до изстрели, раняване и обвинение в хулигански прояви в Борисовата градина. „Разбира се, че ме беше страх. Много ме беше страх, но го правех."
Неговият позитивизъм му помага и да приеме спокойно загубата на голяма част от негативите при едно пренасяне. Но за наше, а и негово щастие, наскоро му се обаждат от Пирогов да отиде да си вземе нещата от някакъв забравен шкаф. Точно оттам изскачат лентите, родили изложбата, която вече е наредена в Гьоте институт. Тя показва вълнуващи черно-бели портрети, снимани в продължение на около 25 години, на хора като Рангел Вълчанов, Коко Азарян, Иван Радоев, Радой Ралин, Ицко Финци, Чочо Попйорданов. „Това са личности, които по някакъв начин са ме вълнували и са ме обогатявали. Карат те да се чувстваш горд, че си бил посят на това парче земя."
Как се зароди интересът към фотографията?
От много малък съм воайор. В квартала, в който
живеех като дете, повечето къщи бяха с приземни етажи с прозорци наполовина над
улицата. Непрекъснато надничах. Беше ми любопитно какво се случва там. Много от
гледките си ги спомням все още. Имаше един арменец - много мускулест, когото
ние децата страшно харесвахме. За нас беше като Аполон. Минавайки покрай
неговата къща, винаги поглеждах. Виждал съм какво ли не - целувки, караници,
семейни случки... и сега са ми пред очите.
Коя е най-паметната среща, случила се заради
камерата?
Аз съм от фотографите, които не обичат да се
натрапват - стоя настрана, наблюдавам. Голямо щастие за фотографа е да бъде
допуснат. Аз съм допуснат от повечето актьори - в един момент те спират да ме
забелязват и аз снимам това, което ми харесва. Така се улавят наистина интимни
моменти. Готов съм със снимките за още една изложба.
Кое е най-приятното в занаята?
Когато покажа снимката на някого и видя как я
възприема - промяната в очите, в поведението. Винаги наблюдавам, когато имам
възможност. Дори се абстрахирам от думите.
На какво учи работата?
Ако трябва да съм честен, най-много съм научил от спорта - дълги години бях
плувец. Дисциплината, дългият работен
ден, да спиш няколко часа и да станеш, за да работиш отново.
А бихте ли си я сменили?
Не, искам винаги да съм фотограф. Но не се страхувам да работя каквото и да
е. Въпреки че нищо друго не умея така добре. И все пак... с удоволствие бих
работил като градинар.
Какво ви се снима?
Голяма мечта ми е да чиракувам при фотографите на
American Ballet. Много са добри и ми
харесва как работят. Има неща, които знам как са направили, и други, които не
знам. И искам да съм до тях, да се науча. Непрекъснато да се уча.
От кого сте се учили тогава, в началото?
Картие-Бресон. Любим фотограф. От неговите снимки съм придобил желанието
моите да имат тази интелигентност и свобода. Той вижда всичко едновременно - и
осветление, и композиция, и успява да направи човека в кадър изключително
искрен и емоционален.
Черно-бяло или цветно?
Обичам черно-бялата фотография, но понякога
виждам, че цветът има изключителна роля - като композиция, като динамика - и
допринася снимката да е по-красива и по-интересна. Безсмислено е в такъв момент
да показваш снимката черно-бяла. Не съм от тези, които се ограничават. Отворен
съм във всички посоки. Гледам и наблюдавам... И много не обичам да говоря за
фотография. Технически снимам по начина, по който снимах с лентовия фотоапарат
- на ръчен режим. Дори не познавам добре възможностите на апарата си.
Не ползвате ли инструменти за обработка?
Според мен са нечестни. Прелестта на фотографията е в това, че улавяш някакъв
миг - една снимка може да покаже ужаса на цяла война, а може и да те направи
щастлив, улавяйки малка част от секундата. В следващия момент този миг си
отива. И в цялата тази прелест и красота, която обичам, изведнъж се появяват
някакви инструменти, с които мажеш, цапаш, променяш. Безсмислено е. Моите
снимки изглеждат така, както на дисплея на апарата.
А що се отнася до
човешкото лице - то се обогатява с годините и е безсмислено да го променяш.
Ето, една личност като Робърт де Ниро - няма нищо изкуствено по него. И в
момента, в който се усмихне, мисля, че няма момиче от 16 до 60 години, което да
може да му устои. Забождат се две трапчинки, очите му светват и виждаш, че този
поглед е за теб.
Как минава един ваш ден?
Почти всеки ден работя. Не гледам телевизия.
Слушам доста музика. Почти всякаква. Доста джаз. Движа се с колело. Цял живот
само това съм искал да карам. Дано успея с това да стигна и до Орландовци. (смях)
Имате ли си любими места в София?
Обичам тази част на София, която е построена не сега, а между двете войни.
Около Докторската градина, около Военна академия. Атмосферата на „Иван Асен" ми
е любима. Обичам и парковете. За съжаление този, който най харесвам - Западен
парк - е доста занемарен. Няколко пъти съм снимал в него и съм го обикалял
доста. Сега е тръгнало такова строителство наоколо... Както са започнали,
сигурно всичко ще вземат. Безобразници.
Кое ви ядосва?
Хората, които живеят с идеята, че всички са им
длъжни, а те нищо не трябва да дават или да оставят след себе си. Някаква бясна
алчна личност се е появил от нашия сънародник, който, не знам защо, изведнъж
реши, че трябва да живее в огромни бастилии, които стоят празни, да кара коли
като зилове и в името на това да краде и да прави други хора нещастни. Да не
говорим за унищожаването на природни места, които се застроиха по абсолютно
дебилски начин. Това, което се
случва в България, е абсурдно. Ясно е за всеки мислещ човек. Абсурдно е да
мислиш само за себе си и за собствения си търбух, а не за родината си и за
хората, които са ти сънародници. Но лошото е, че са като танкове. Унищожават
всичко безкомпромисно.
Оптимист ли сте?
Да, колкото и странно да звучи. Аз съм човек, който смята, че след като сме
на тази земя, трябва да се радваме на живота. Така или иначе сме за малко. И
все се надявам да разберем, че от нас зависи как ще излезем от затворения кръг,
в който сме попаднали.
Текст Нели А. Калчева / Фотография Васил Танев
Коментари