Не е честа практика нито в България, нито където и да е в Европа, да се откриват едновременно няколко нови театъра, и то в рамките на един театрален сезон или една календарна година. Затова считаме 2015 за изключителна - за отрицателно време в София се откриват 3 различни нови сцени, които ще приютят част от най-интересните нови проекти. Особено внимание заслужава театър "Крикор Азарян" в НДК. Ударното му откриване е с Чайка - спектакъл на Явор Гърдев, който ще покаже различен поглед към Чехов. Броени дни преди това си спомняме с носталгия за професор Крикор Азарян прекрасен педагог и режисьор с невероятно висок дух.
Какво е общото между Мариус Куркински, Камен Донев, Касиел Ноа Ашер, Галин Стоев, Стефка Янорова, Стефан Вълдобрев, Лилия Маравиля и други? Техният Учител в потайностите на театралното изкуство - професор Крикор Азарян. На първа репетиция слепецът води слепци, казва Питър Брук. При Азарян това състояние го нямаше. Той отиваше винаги готов, с акуратно подвързан свой екземпляр на избраната пиеса, в чиито полета беше написал ремарки към всяка сцена. По време на репетиции - винаги с неизменна цигара, главата и тялото му бяха обвити в дим като в магия. Наричаха го "Коко". И в този артистичен псевдоним се беше концентрирала цялата нежност и внимание, което му дължаха. Защото ги заслужаваше. Защото слагаше щипка арменски хумор, дори докато репетира драматичен спектакъл. И вярваше в хората. Дори повече, отколкото им се полагаше.
Вярваше в летенето, във всички измерения и светове. Неслучайно името му се свързва с легендарните Опит за летене в пернишкия театър и Януари в Пазарджик - високи сценични полети през 70-те. Времето, когато в провинцията се правеше по-интересен и провокативен (насочен срещу политическия режим) театър, отколкото в столицата, където дебнеше дългата ръка на партийната цензура. Радичков, Чехов и Шекспир са авторите, към които най-често се връщаше. (Правил е Опит за летене три пъти, Дванайсета нощ четири пъти и така нататък.)
Ужасно обичаше младите. И те бяха щастливи да се нарекат негови ученици. Това е факт. Няколко поколения актьори в българския театър бяха горди, че са завършили "класа на Азарян" в НАТФИЗ. Марка за качество и сигнатура за солидарност. Беше строг като патриарх и чувствителен като дете. Това всички го знаеха. Не беше трудно да се нарани Учителя и точно затова неговите ученици, на които той всичко прощаваше, защото ги обичаше, го тачеха и пазеха. Като баща.
Несломимият му дух се дължеше и на арменския му произход, и на нелеката му съдба - преди да стане режисьор, той е бил работник в тухларна, обущар, блъскал е с кирка по обекти на Трудови войски, а междувременно е изключен от гимназията за "вражески прояви".
"Аз съм дете на Чехов", каза веднъж той и това действително беше така. В първото десетилетие на милениума Азарян живееше с единствената мечта, преди да си отиде - да направи триптих по три знакови Чехови пиеси: Чайка, Три сестри и Вишнева градина. И го направи! Защото той дишаше театър. Живееше театър. Правеше театър до последния си дъх - лебедовата му песен е Вишнева градина в Народния с Наум Шопов като Фирс (последната му роля). И всички тези куфари, струпани на сцената... и актьорите, които посядат за малко, по стар руски обичай, преди да си кажат "сбогом", преди да се разделят. Спектакъл, който те стиска за гърлото и не те оставя да си поемеш дъх. До края. Затова сега началото на Театър "Крикор Азарян" е истински празник на духа.
Текст Патриция Николова / Фотография ТБА Архив
Коментари