Исках да стана оператор, защото със сестра ми винаги
бяхме в центъра на вниманието, а ни
дърпаше към другата страна. Отказахме
се - бяхме много кльощави и нямаше как
да носим камерите.
И станах човек на
света.
В началото продавах картини на наши художници в Германия,
за да им ударя едно рамо.
Те пък ми помогнаха
да сляза на земята, защото бях попаднала
в строго материален свят. Мюнхенското
общество е общество на шикарията - още
от вратата те сканират за Louis
Vuitton.
Започнах I
Can Too с възмущение от това,
което се случваше с децата с увреждания
у нас.
Казах си, че ако
помагаме само на конкретни лица, няма
да променим социалния статус. Исках
непрекъснато да поддържам интереса на
медиите и така избрах изкуството, за да
не станем досадни (смее се).
В същото време тук се вихреше попфолкът и за мен това беше
истински културен шок. Реших, че щом
хората не ходят при изкуството, то трябва
да отиде при тях.
Първо се сблъсках с
факта, че у нас „фондация" е мръсна
дума. Затова сме напълно прозрачни и
даваме шанс на всеки да се включи с
каквото може - работа или материали.
Далечната ни мисъл е да променим хората и след десет години
например вкусът им да е съвсем различен.
Да няма чалга и съвсем естествено да се
говори за децата с увреждания.
В новия център ще има психолози и социални работници. Дори
музикантите, с които работим, ще имат
шанс да скочат в кюпа като терапевти.
Преди години се запознах с брата
на Джон Траволта - той
управлява подобен център, финансиран
от общината. В него помагат на малките
да пишат музика за холивудски филми -
ще ми се нещо подобно да се случи и в
Пловдив.
Мат
Соръм от Гънс енд Роузис сам си
предложи услугите на едно градинско
парти у тях. В момента даже навива Слаш,
както и останалите от Велвет Риволвър,
да се включат в кампанията ни.
Заобиколена съм от
хора, които обичам. Напрежението е
изключително голямо и онези, които не
са на мястото си, отпадат бързо.
Добрият екип е важен, без него си загубен. Ние сме като
машина - за щастие успях да внеса
немската ефективност. Колегите ми имат
добри сърца и вярват в това, което правят.
В офиса ме смятат за тяхна приятелка. Това май не е толкова
добре, затова от време на време се правя
на строга (размахва пръст). Получава
ми се, но съм и много справедлива - всеки
знае, че дори да се карам, в това не влагам
нищо лично.
Не съм злопаметна
и веднага забравям лошотията, особено
ако ми се извинят. Аз също се извинявам,
когато знам, че съм сгазила лука.
Сред приятели минавам
за идеалистка и най-вероятно за
откачалка. От десет години работя с хора
на изкуството и няма как, прихванала
съм нещо от тях.
По душа съм краен
оптимист. Дори и светът да потъва, аз
пак ще кажа, че утре всичко ще е наред.
Проблемът ми е, че съм само една - ако можех да се клонирам,
щях да върша (подчертава) и-де-ал-на
работа!
Идеите идват под
душа, докато разглеждам списания за ар
деко или когато съм на фризьор - там и
дума не обелвам. От време на време само
възкликвам „А!"(подскача на дивана),
а те ме питат: „Заболя ли те ?". Не, даже
напротив - дошла ми е идея, която веднага
записвам.
Блокирам пред безпардоността, нахалството и наглостта.
Грешките са стъпката
нагоре. Никой не е съвършен.
А компромисите са част от живота. Но с лъжата не се
примирявам.
Работата е удоволствие
и смисълът на живота ми.
От моята научих, че трябва да правя компромиси с доста неща
(въздиша и се смее).
Скачам в дълбокото,
когато съм сигурна, че наистина е
дълбоко (пак се смее) - не искам да
си счупя врата.
Успехът идва с усмивките
на хората.
Съревновавам се с бързите си мисли. Гледам да смогвам и
да свърша всичко, което се върти в главата
ми.
Най-обичам да рисувам
и обожавам да чета, само така изключвам
напълно. Хващам по няколко книги
едновременно, защото адски се натъжавам,
когато завърша поредната.
Забелязала съм, че напоследък хората все повече се отварят
към духовното и не са толкова материални.
Току-що разбрах, че всеки ден крие изненада.
Ще ми се аз да съм се
сетила, че Земята е кръгла - би било
супервелико. Но нека да не се взимаме
насериозно... (смее се).
Или поне да бях казала: „Прави, каквото трябва, пък да става,
каквото ще".
Помогни и ти за новия център на I Can Too в Пловдив, как точно - виж тук
Фотография Васил Танев
Коментари