Екатерина хваща джагите, когато е на 16 и оттогава не ги е пускала. Сменя всякакви хобита и професии, но футболът на маса си остава основната й страст. И ние се чудим дали това е спорт, но така, както ни обясниха, ще излезе, че си е спорт – и то какъв! Има си федерации, европейска лига, отбори и страшно много публика. У нас да се занимаваш с футбол на маса е точно толкова несериозно, колкото ти звучи. И не защото спортът е несериозен или защото хората, които се занимават с него, нещо не стават, а защото тук няма нито един читав човек с пари, който да иска да си ги даде за нещо такова. А пък е грехота да се изпуска възможността, при положение че си имаме момиче на най-лично място в тази дисциплина. И на нея й се чудят по състезания как така ги спуква от бой, идвайки от държава, в която не е сигурно дали изобщо има с кого да се съревновава. Но нищо, нека си се чудят.
С джагата се намерихме още докато учех в Първа английска. Тогава в подлеза на Университета имаше една маса, на която играехме в свободните часове и след училище. Бързо ми стана интересно, макар че е момчешка игра. На мен ми пасва, а пък и смея да твърдя, че играя по-елегантно от мъжете. Оказа се, че по-бързо се адаптирам на масата от останалите. Освен това дръпвах по-лесно от другите, дори да сме на едно ниво. И така се запалих да се занимавам по-сериозно. Запознах се с хора, които също се кефят на футбола на маса, започнах да ходя на разни турнири в Дружба и полека-лека станах част от федерацията. Всъщност участвах в основаването й през 2005-а, така че е прясна-прясна. Но тя и международната не е кой знае колко по-стара от нашата – регистрирана е 2002-ра.
Осъзнаването на тръпката дойде по време на първия ми турнир. Тогава играхме с моя приятел, който впоследствие се отказа – отчасти защото станах по-добра от него, отчасти защото аз трудно преживявах, че когато резултатът е 4:4, той подарява топчето на тройката. Това си е чиста дузпа! Та затова решихме да не играем заедно, за да не се караме. Но както и да е. На този турнир спечелихме трето място. А по принцип е недопустимо при добри състезатели жена да влезе в топ 3 на мъжки турнир. Имаше ги дежурните оправдания, че съм късметлийка и че са ме оставили да бия, защото съм жена, но не ме трогнаха особено.
Случва се доста често да печеля българските турнири. Тази година например станах шампион на двойки при мъжете. Състезанията в Румъния също не ми се опъват. Но нямам намерение да спра да се явявам, защото няма кой да ме бие. Всъщност трите ни най-силни състезания са международни и има хора отвсякъде. Даже са повече от българите, защото нашите често се отказват от по-големите форуми. Смятат, че няма смисъл да се явяват, защото ще ги смачкат така или иначе. Аз обаче нямам такива намерения, защото трябва да съм все по-добра.
Хамалската игра я има, разбира се. Ако отидеш по баровете, със сигурност ще е така. Беше ми доста трудно да се науча да съм по-фина. Тук го правим с много дърпане, бутане, обратни подавания. На масите на международната асоциация се ползват фигури, които са скосени, за да задържат топката. А нашите са си с обувчици и няма как да застъпиш топчето толкова добре, затова ние играем предимно с подавания. Италианците например имат най-лудия стил на света – играят, без да спират топчето. На пръв поглед изглежда ръгане, но не е. Постоянно имат карамболи и са страшно бързи.
Полезни съвети ми дават най-вече хора, които се занимават с активен спорт. Има такива, които са общоприложими за спортистите. Основното е да се запознаеш със залата. Гледам да отида малко по-рано, да застана в единия й ъгъл и да я обхвана цялата. Същото упражнение повтарям и с масите, на които ще играя. Така си една крачка пред другите. Когато излезеш на самия турнир, е важно да не си губиш времето в разглеждане на пространството и преценяване на масата. Шокът от новото сваля нивото на концентрация.
Идвало ми е да прасна някого по време на състезание. Няма как, но гледам да съм концентрирана в играта. Когато започнах, полека-лека разучих разни упражнения за премахване на стреса, защото джагите са доста стресиращ спорт. Трябва да запазиш самообладание, да не ти треперят ръцете... Освен че противникът ти е много близо до теб, става въпрос за постоянно надиграване – и физически, и психически. Ти си взаимодействаш с него, глава до глава сте и си предавате вълни.
Докато топчето е в игра, нямаш право да казваш нищо, защото се води за разсейване, което си е нарушение на правилата. Мачовете се аутореферират, но ако стане нещо, се обръщаме към съдията. Може да го викнеш и преди началото на мача, ако имаш едно на ум за противника. Това обаче се счита за обида в нашия спорт, макар че има състезатели, големи ръгачи, които не могат да губят. Номерата им са ясни на всички и тях винаги си ги следва съдия.
Ако искаш да се издържаш като състезател по футбол на маса, трябва да си в топ 16. Но сме доста далече от парите, които се въртят в другите спортове. Най-големият награден фонд, който съм печелила, е 550 евро. При джагите паричните награди се разпределят почти по равно за призовите места, за да може повече хора да имат стимул да се явяват на състезанията. Когато спортът се развие и има повече турнири, и наградните фондове ще станат по-големи. В Щатите например има състезания с големи пари. Преди две години се проведе един такъв в Лас Вегас с 200 000 долара за първо място. Аз обаче си имам друга работа и това ми е по-скоро хоби. Излизам за победа.
Все още не мога да повярвам, че съм първа в ранглистата. Като спечелих световното първенство, получих доста поздравления от състезатели от целия свят, с които се знаем покрай турнирите. Честно казано, съвсем не ми беше ясно как стана. Има хора, които чакат такъв успех 20-30 години, а аз изскочих първа само пет години, след като се явих на състезание.
Тази година ме поканиха да играя за отбора на Берлин. Съгласих се и ме картотекираха с тях, макар че въобще не знаех за какво става реч. Отидох на състезанието през юни и за първи път видях толкова жени да играят джаги на едно място. Беше истински впечатляващо – всички бяха с ръкавици, с еднакви екипи, навиваха се грипове на живот и смърт, ползваха всякакви спортни аксесоари, каквито тук и не може да се сетим, че има за джаги... Тогава се класирахме първи и ме поканиха да играя отново с тях. А догодина ще има и женска европейска лига, в която може и да участвам, ако с отбора на Берлин спечелим отново германската титла.
Но преди това първото, което ще направя, е да се състезавам на световното в Нант през януари. Ако успея да победя, ставам световен шампион на всички маси. Това си е голямо признание, защото там се играе и с петте признати маси. Ти заявяваш коя ти е „домашната“ и когато се срещнеш с противника, играете една среща на неговата, една – на твоята. Станеш ли първи, значи си мастър.
Масите са зловещо различни. Нашите например са с леки дръжки и пластмасови фигури, американските са много тежки (около 140 кг), а при френските алуминиевите фигури са с допълнителна тежест отвътре. Ако си добър шутър от дифенса (разбирай, ако ти се получава добре стрелбата от човечетата пред вратаря ти – б. а.), вдигаш си тройката и петицата (другите две ръчки – б. а.) и биеш. На френската маса това не може да се случи – вдигаш ги, но те се обръщат, защото тежестта им е в краката. Техниката е съвсем различна. Те затова са и много добри, но само на тяхната си маса. На другите въобще не могат да покажат в цялостност красотата на техниката.
На тяхна територия се справям добре, но на фрийстайл, без конкретна игра. Понеже нямам сигурност в удара до такава степен, че да си извоювам победа, разчитам на интуиция, на адаптиране към противника, на защита. А обикновено излизам със стратегия срещу всеки състезател. След като играя срещу един човек, вече знам коя страна му е по-добра, каква му е защитата и т.н.
Пътувам много покрай състезанията. Проблемът основно е времето, както и парите, разбира се. Понякога ми е много тежко чисто финансово. В началото във федерацията имахме спонсори, но няколко години след това всички си затвориха бюджетите заради кризата. Мисля, че тази практика би могла да се възстанови, но много хляб имаме да изядем, докато стигнем нивото на Германия. Ще дам пример с едно от момичетата, с което играх в немската лига. Тя пътува с националния им отбор по футбол, снима се с хората, наемат я като водещ, талисман или лице за различни събития. Тарифата й е огромна и е заета със седмици напред. Просто немската федерация я промотира страшно активно. Лицето й е навсякъде. Това тук няма как да се случи, колкото и да ме промотира някой.
Текст Боряна Телбис / Фотография Васил Танев
Коментари