Този сезон двама млади български драматурзи - Георги Тенев в Народния и Стефан Иванов в Сфумато, без да подозират един за друг, написаха роли специално за Христо Петков. Факт, който той лично не би желал да подчертаваме, би изпуфтял, вената на челото му би изпъкнала още по-силно, не би могъл да си намери място на стола и не, честно, не би го разбрал това нещо. Как така ще пишат тия хора за него и то специално и... не, не. Единият от драматурзите, това сега и Ицо не го знае, е правил всяка сутрин по 50 лицеви опори, за да усети по-конкретно какво е да си Христо Петков. Такива неща те кара да правиш това момче с щръкнали уши.
А да си Христо Петков е горе-долу през цялото време да си обладан от жестоки съмнения. Да си мислиш, че си се озовал в театъра, предимно защото си бягал от математиката и казармата. Да си бил дребен хулиган. Да си се спрял сам, за да не си трупаш лоша карма. Да си бил засмукан необратимо от сфуматовското енергийно поле. Да са искали от теб на сцената да си самурай, всеки път. С тебе да се живее трудно преди премиера. Също и когато Ливърпул падне. В шести клас да си решил да се прехвърлиш при баба си на село, за да не я оставяш сама. И ние дори да не знаем защо ти ги разказваме сега тия случки.
В неделя (10 ноември) Христо Петков ще бъде Злият принц в убийствен криминален трилър (18+), написан и поставен на четвъртия етаж в Народния театър от Георги Тенев. И пак ще цепи мрака. На 23-и пък ще бъде в Между празниците от Стефан Иванов в Сфумато, където ще опита да си отпуши всички спирачки. И да види какво ще стане.
Като малък исках да
стана космонавт. Винаги ме е привличала храната за космонавти.
Пък станах подводничар.
Колегите ме смятат за веселяк. Душата на компанията. Честно.
Приятелите ми ме
знаят като мрачен човек.
По душа съм усмихнат. И тъжен.
Ще ви изненадам, като ви кажа, че във ВИТИЗ ме взимаха да играя най-вече смешни роли. И когато Иван Добчев ми каза, че ще съм Иван Карамазов в Долината на смъртната сянка, си помислих, че се ебава. Съвсем друга представа имах тогава за себе си и за това какво мога да правя в театъра. Бях в пълен шах. Те (Иван Добчев и Маргарита Младенова - б. а.) ми отвориха това нещо, с което все още се занимавам. Но ще дойде моментът пак да съм смешен.
Интересно ми е да влизам
в герои, които имат второ дъно.
На сън да ме бутнеш запявам химна на Ливърпул „You'll Never Walk Alone".
Скачам в дълбокото,
когато ми казват, че е невъзможно. Когато нещо изглежда непосилно или звучи
самоубийствено за останалите хора, мен страшно ме привлича. И почти винаги
взимам решение да се изправя срещу него.
Последно се изправих
срещу самотата. Отказах се от собствената си самота. Което също е много
трудно, мога да го кажа. Театърът те кара да си сам, да си вглъбен в себе си,
да си мислиш, че това е най-важното. Всъщност не е.
Проблемът ми е, че изисквам много от себе си. Не е лошо човек да е самокритичен, но аз може би
малко прекалявам. Де да знам защо съм такъв, ама съм. За някои неща имам
самочувствие, че ги мога - например, че съм добър актьор. Обаче постоянно се
съмнявам в себе си. Ето, сега със Злият
принц - страшни съмнения, страшни...
Съревновавам се с егоизма
си най-вече.
Грешките са верни.
Най-големият шамар,
който ми е удрял животът, е... ооо, чакам го, да ми го удари. Ще бъде
интересно. Мисля, че приближава този шамар, усещам му полъха. Мда. Не може да
се седи на едно място, трябва животът да те тикне нанякъде.
Време е да изхвърля цигарите. И старите доспехи.
Най-обичам да е
неделя и да карам колело.
Така и не се научих
да свиря на китара. Джон Фрушанте, Джими Хендрикс... тия са най-големите. Музиката
е най-великото изкуство. По-велико от театъра, със сигурност. Там няма тън-мън
- или можеш да свириш, или не можеш. А в театъра талантлив ли си, не си ли...
винаги е малко летливо понятие.
Обаче мога да свиря
на кахон.
Страх ме е от... ами...
(мисли много дълго)... не ме е страх.
Или просто още не знам от какво.
Животът е, за да минаваш през него, а не той през теб.
Христо Петков е Злият принц на сцената на IV етаж в
Народния.
Можеш да го гледаш и в Между празниците от Стефан Иванов в Сфумато,
и в ОООО - Сънят на Гогол, пак там.
А също и в Разбиване на Стайко Мурджев в Театър 199.
Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
Коментари