Бина Харалампиева

От Шекспир и Чехов до Жорди Галсеран (големият каталунски автор, който тя представи за първи път у нас и по чиито виртуозни пиеси продължава да прави постановки), Бина е неуморен търсач на нови хоризонти и усещания, разказвач на вълнуващи истории, в които си струва да се влезе като през невидима врата, отвъд която те чакат необикновени приключения. В момента репетира Сирано дьо Бержерак с Герасим Георгиев-Геро на сцената на Русенския театър. В МГТ Зад канала (театърът, на който Бина Харалампиева е директор вече 20 години подобно капитан на кораб, нито за миг загубил курса) предстои неин мюзикъл, който е изненада. Защото част от тайната на успеха й е винаги да бъде различна и най-малко на всеки 5 години да експериментира с нови жанрове, форми и послания.

Театърът винаги е течал във вените й. Още от детските години, когато:

Мислех си да стана нещо, свързано с театъра. Мечтаех си за това от най-ранна възраст. Аз съм учителско дете и ходех детски лагери, където се играеха сценки и други. Винаги с голям кеф пеех, танцувах, играех пантомима, рецитирах, импровизирах. Имах невероятно добро самочувствие и сякаш още тогава беше ясно, че това ще е моят път. Родителите ми ме водеха на театър още от 5-годишна, а всяка неделя семейството се събираше вкъщи и всички заедно слушахме Радио Театър. Някъде около седми клас вече категорично реших, че ще стана режисьор, въпреки че по онова време изобщо не знаех какво точно значи тази професия.
И станах режисьор.

Събуждам се с усмивка, като децата. Лесно и леко, с усещане за щастие. Има една особена част от ранната сутрин, между 4 и 5 и половина, когато съм намирала най-много решения на заплетени въпроси. Особено по време на репетиционен процес, често това е времето, когато идват идеите ми.

Заобиколена съм от хора, които обичам и на които вярвам. Личности, които ме импулсират и чрез които се раждат нови идеи и светове.
Вкъщи ме смятат за малко неориентирана и хаосна в житейски смисъл. Аз съм оцеляваща, но ми харесва да ме ухажват и да се грижат за мен. Извън шегата, радвам се на невероятния късмет и рядката привилегия да имам до себе си хора, които ме обичат и ценят.
По душа съм идеалист.

Идеите идват, когато не ги търся. Винаги най-неочаквано.
Блокирам, когато усетя предателство или отчуждение. Независимо дали става дума за отношенията ми с хората, или за спектаклите, над които съм работила в течение на няколко месеца от живота ми.

Грешките са неизбежни и идват, когато някоя пиеса бъде направена не в точния момент. Но това е рядко и избягвам да реализирам нещо, за което не съм готова.
Компромисите са задължителни. Никога обаче не съм правила компромис между себе си и работата. Близките ми винаги са ме щадили. А в последните 25 години не съм правила компромис в режисьорската си работа - с едно единствено изключение.

Работата е удоволствие. За мен е върховна привилегия да работя нещо, което харесвам и обичам. Но може ти да харесваш нещо, а то да не те харесва.
В моя случай мисля, че работата ме харесва. От нея научих, че без дисциплина няма добър резултат.
Никога не работя без вдъхновение. Това е една безплътна маса, която пърха вътре в мен и ме кара да летя, да се усмихвам и да се чувствам по-млада, по-луда.
Добрият екип се създава в процеса на работа. Взаимното доверие е задължително.

Най-важното за един режисьор е отговорността към другите и към себе си. Всеотдайността. Радостта да изграждаш нов свят. Това е професия, която те иска целия, без остатък. Режисьорът трябва да има таланта да конструира самостоятелен свят с всеки малък детайл в него - как изглежда, кой го населява, какво говори и т.н. Всички звуци на този свят, ритъма в този живот, паузите.

Търся следващата страхотна пиеса.
Спектакълът само до един момент е в твоя власт. След това вече има свой собствен, самостоятелен живот, подобно на децата - както си му оформил първите седем години, така и за тези 2 или 3 месеца репетиции постановката може да се съхрани по-дълго, като след премиерата ще продължава се развива в правилната посока. Винаги гледам първите 10 представления. Спектаклите са като мои деца, но отношенията ми с тях са чисто „човешки" - ако съм допуснала един човек твърде близо до себе си и ако той ме предаде, след това аз инстинктивно се отдръпвам от него. Така е и с групата на един спектакъл - ако те предадат моята идея и започнат да я развиват в посока, която ми е чужда, аз се отдалечавам от това представление. Слава Богу, много рядко ми се е случвало.

Авторът е мощна, оригинална и енергийна фигура, която винаги ме е привличала. Например още от най-ранна възраст се влюбих в творчеството на Валери Петров и особено в Когато розите танцуват. Обожавам тази пиеса. Страшно много исках да я направя преди две години, но по определени причини това не се случи. Имам добри сбъдвания с каталунеца Жорди Галсеран. За мен той е страхотно откритие и без колебание го приех за мой автор. Имам чувството, че той се е родил 30 години преди времето си. След като поставих Шведска защита (по Метода Грьонхолм) и Канкун, сега предстои да поставя друга негова пиеса, Кредит. Този път ми я предложи Атанас Атанасов; вероятно ще я направя с него и с Асен Блатечки, с когото пък имах едно малко откритие миналото лято, когато направих музикалната драма Моцарт и Салиери специално за Моцартовите дни. Разбира се, това е само едно стъпало към посока на мюзикъла, който сега правя, но с Асен Аврамов сме реализирали в различни спектакли конкретни сцени, които са вътрешно форматирани на базата на музиката (например в Дама Пика и Господин Балкански).

Актьорите са като деца. Това е старо клише, но е вярно. Винаги се вълнувам страшно, когато се срещам за първи път с актьори. Не обичам да работя в битка с тях. Обичам да ги обичам. Това е най-силният ми талант. Не водя сражения, защото режисьорът е човекът, комуто е предопределено да победи. Затова съм по-благородна: давам им шанс. Като режисьор, ти форматираш живота на сцената, където ще диша този актьор и ако го направиш самодоволно, нищо няма да се получи. Това не ми е интересно. Може би просто нямам властови инстинкт. За мен актьорите са като приятели, с които ми е любопитно да експериментирам. Дори, когато спорим по време на репетиции, приемам това като спор между равни. Ако искам да го спечеля, аз трябва да изслушам всички неща, с които актьорът не е съгласен и да намеря правилен подход, за да го убедя в обратното. За мен това е диалог на индивидуалности, от който се раждат чудесни открития. Нещо повече. Докато репетирам, постепенно изграждам общо светоусещане с актьорите и започвам да ги приемам като партньори.

Огорчава ме група хора, които съм допуснала до себе си, а по някакъв начин са ме предали.
Съревновавам се със себе си.

Скачам в дълбокото непрекъснато. Винаги съм била луда, експанзивна, емоционална и взривна, затова се чувствам най-добре в компанията на по-спокойни хора.
Успехът е да живея по начин, който ми харесва и да правя това, което правя.

Моят момент е в едно много удобно легло с купчина хубави книги.
Най-много обичам една картина, която си представям в моменти, когато съм много притеснена или нервна - море с малък слънчев залив и много красиви палми около него. Аз вървя към залива по пътека и се чувствам великолепно. Не знам защо виждам точно това, но този образ ме преследва от най-ранните ми детски години.
Морето ме кара да се вълнувам. Когато пътувам към него, усещам пеперуди в стомаха си, сякаш съм влюбена. Кара ме да мечтая.

Забелязала съм, че всеки мой спектакъл е смъртен като човек - ражда се и умира, но има мисия.
Никога не знам и не искам да знам как ще завърши репетиционният ми период.
Току-що разбрах, че все още пазя спомена за детската картина с морския залив, към който се връщам подсъзнателно, когато искам да се успокоя. За първи път изричам това на глас, пред някой друг.
Искам един ден всички прекрасни неща, които много искам да ми се случат, да се случат първо на сина ми и на неговите хлапета, малката Бина и малкият Стефан.

Ще ми се аз да съм измислила филм като Няколко дни от живота на Обломов на Никита Михалков - с Олег Табаков като Обломов. Или спектакъл като пловдивската Албена под режисурата на Любен Гройс с Цветана Манева в главната роля.
Или поне да бях казала: „Ще правя каквото трябва, пък да става каквото ще".

Заспивам с книга в ръка. Винаги чета преди сън, най-често поне по три книги. На нощното ми шкафче има различни автори. Непрекъснато чета пиеси. Решавам да поставя дадена пиеса, когато тя сама се материализира в главата ми като четириизмерно или поне триизмерно пространство.

Уморява ме бездействието. Също мрънкащи скептици или хейтъри, които считат, че някой друг е трябвало да направи живота им. Противодействам им в театъра. Напоследък обичам всеки мой спектакъл да бъде различен. Ако направя по-тъжно и самовглъбено представление, след това ми се иска да реализирам нещо по-весело и експресивно. Сега се въртя около една прекрасна щуротия: отдавна ми се искаше да направя по-различен мюзикъл, но останалото е тайна и спирам до тук. Екипът е ясен: аз, Петя, Асен и Юрий, с когото ме свързва страхотно дългогодишно приятелство, имаме еднаква ирония и чувствителност и за толкова години никога не сме се скарали за нищо (бел.а. музиката е на композитора Асен Аврамов, автор на либретото е Юрий Дачев, а сценограф е Петя Стойкова, с този екип Бина работи от дълги години). Премиерата е наесен. И неслучайно напоследък правя по-динамични спектакли. Времето е по-динамично, а и аз самата съм динамичен човек. Дълги години се борех с инстинктивното ми желание да смесвам жанровете, докато в един момент разбрах, че тази битка съм я загубила и започнах съзнателно да експериментирам, като в едно представление сменям два или три пъти жанра. Например, във всяка трагедия се появява чувството ми за хумор и това стои естествено на сцената, защото е логично, защото е част от мен.

Почивам си сред природата. Има едно дърво в Борисовата градина, което сутрин прегръщам, докато се разхождам. Стволът му е огромен и не мога да го обхвана. Усещането е неописуемо.

Текст Патриция Николова / Фотография личен архив на Бина Харалампиева