Артистът направо
разби с ритник тазгодишните оскари -
не само че стана филм на годината, но и
прибра отличието за режисура (Мишел
Азанависиюс), за главна мъжка роля (Жан
Дюжарден), за музика и за костюми. Малко
преди това англичаните признаха лентата
по абсолютно същия безапелационен
начин, като добавиха към призовете и по
един за сценарий и операторско майсторство,
а мосю Дюжарден се оказа пръв и сред
колегите си в Кан 2011. Изключително тежка
работа, наистина.
Французинът Азанависиюс
говори за този проект от десет години,
но в началото никой не иска и да чуе за
безумната му идея - няма, черно-бяла
мелодрама за Холивуд през 20-те години
на миналия век. Но благодарение на
сравнителния касов успех, сполетял
предните му два филма - шпионските
пародии OSS 177:
Cairo, Nest of Spies и OSS 177: Lost in Rio (където
главен герой отново е Дюжарден),
продуцентът Томас Лангман (Месрин)
се навива да застане зад експеримента.
Тогава Азанависиюс сам пише сценария
за четири месеца и го снима целия за
малко повече от месец.
Историята е за актьора
Джордж Валънтайн (Дюжарден), който е
нещо средно между Дъглас Феърбанкс и
Кларк Гейбъл - голяма звезда от нямото
кино с коцкарски мустачки и поразяваща
усмивка. Един ден върху него буквално
налита младата старлетка Пепи Милър
(аржентинката Беренис Бежо, съпруга на
Азанависиюс), после двамата отново се
засичат и той я кани в една от продукциите
си. След това тя пък става голяма звезда
в говорящото кино, а той - отказал да
повярва в него - господин Никой без нито
един свестен костюм в гардероба си. Но
голямата любов между тях не задремва и
за секунда.
с една дума
КЛАСИКА. Артистът е заснет точно като класическите неми
филми - в същото екранно съотношение
и с 22 кадъра в секунда вместо с 24.
Текст Мартин Дончев
Коментари