Нагледали сме се на филми за периода на и около прехода. То не бяха мутри, далавераджии, хипарлийски бягства. Но досега не бяхме виждали същото това време в черните краски на абсурдитско-ексцентричен трилър с препратки към класически примери от ноара. Наместил се в тази одежда, Цветът на хамелеона смело си позволява да се гаври, да потъва в цинизъм и да лее неприязън към гротескното в държавническия апарат.
За Батко Стаменов (Руши Видинлиев) лъжата и истината са категории с размити граници. Вербуван да сътрудничи на ДС, той въодушевено изпълнява задълженията си, но причудливите му идеи - споделени с налудничав поглед и разписани на (твърде) много страници - го лишават от „службата". Нагазил до уши в конспирацията, на Батко никак не му е трудно да създаде свой фантомен отдел на тайните служби с агенти, с документация, с компромати - с всичко. Кръщава го ПОЛ и го превръща в инструмента, с който да го сложи на системите - и рухналата, и триумфиралата.
Няма как да отминем играта на втори план. Там са цяла плеяда актьори, чиито роли са с малко екранно време, но имената зад тях (като Михаил Мутафов, Леонид Йовчев, Касиел Ноа Ашер, Руси Чанев) са толкова добри, че създават запомнящи се образи, без да им е нужно цялото внимание на света. За разлика от Ирена Милянкова със своя по-водещ персонаж, която си остава едно лицеприятно украшение и рамо на Руши Видинлиев. За последния ще кажем единствено, че седи доста добре и спокойно на екран.
Когато се споменава Цветът на хамелеона - а през последните месеци доста интензивно слушаме за него - повечето разговори тръгват от факта, че зад камерата застава човек, свикнал с този ареал, но обичайно заемащ друга роля там. Операторското око на Емил Христов е допълвало качествени и ценни киноистории, както и е придавало стойност на такива, далеч незаслужаващи визията, получили благодарение на него.
Повечето хора смятат тази негова слава за достатъчен атестат, че като режисьор Емил Христов ще е все така брилянтен. Но имайки предвид историята на световното кино, това не би трябвало да е естествената причинно-следствена връзка. Тя почти не познава велик оператор, който да е станал велик режисьор. Честно казано сещаме се само за двама, постигнали еднакъв успех и в двете професии - британецът Никълъс Роуг и хорър геният Марио Бава.
Самият Христов не дава индикации, че отново има намерение да сяда в режисьорския стол. Дори първоначалният план е бил той да си е властелин на камерата рамо до рамо с Явор Гърдев (както в Дзифт). Но заради ангажираността на последния, Емил Христов самоотвержено поема щафетата.
Горното ни беше необходимо, за да ти кажем, че въобще не е изненада къде му е силата на Цветът на хамелеона. Визуално той няма грешка. От богатството на образа, през кадровата композиция и светлината до изпипването на най-малкия детайл и филтър - операторски, този филм е изтрещял. Комплименти отнася и Крум Родригес, в чиято кариера повярвахме още с късометражния Преди живота, след смъртта.
Но точно от същото място идва и слабостта на Цветът на хамелеона. Той може и да е удоволствие за окото, но те оставя единствено с усещането, че си станал свидетел на майсторски заснети кадри, вплетени във филм без душа. Така студено, механично и художествено-естетски ти представя своя уродлив сюжет и антигерой, че някак пропуска златната възможност да те въвлече, да те накара да вибрираш на една честота с тях. Но това е арт хаус - с претенции и с дистанцираност не за всеки. Но и с кинокачества, заради които Цветът на хамелеона беше представен в MoMA и забелязан от Variety.
с една дума
ХАМЕЛЕОН. Екзотична твар, известна на всеки със способността си да променя цвета
си спрямо средата. Нас обаче повече ни впечатлява фактът, че езикът на
хамелеона е по-дълъг от тялото. Както и способността му да гледа в различни
посоки. Едновременно.
{{trailer}}
Текст Нели А. Калчева
Коментари