Каръци

Едно момче живее самό с баба си, тъй като родителите му бачкат в Гърция. Едно момиче живее с майка си и приема по собствен начин разнородните й любовници и пиянства. В едно градче не се случва нищо от голямо значение, освен един концерт, който всички чакат. А една рок банда обикаля страната и се намесва без да иска в съдбата на горните герои... без да промени по някакъв начин битието им. Малки случки на малки хора в един черно-бял филм. Каръци на Ивайло Христов е това, но и доста други дребни гъдели (и сърбежи), които ей сега ще ти разкажем.

Плюсовете
Филмът е непретенциозен. И това е най-големият плюс за български филм от доста време насам. Да, вярно е, че се появиха и немалко силни заглавия, които нямат за (само)цел да се шуми около тях и да тръбят с големи претенции (например семплият и точно затова въздействащ С лице надолу). И все пак киното ни си остава една територия, в която виреят режисьори и артисти, които държат да изтъкнат качествата на отрочето си. Ивайло Христов обаче изобщо не е хукнал в тази посока и от това филмът му само печели.

Каръци те запознава с Коко, който е "мно'о смотан" и "ебати каръка". Той е обикновен гимназист, който се кефи да джитка с двамата си приятели из покрайнините на града, да играе джаги и, ще, не ще, да се грижи за дементиралата си баба. А, да, хлътнал е и по Елена. Тя пък е тотален misfit - не е особено гъста с мацките от класа и от квартала, мери улиците сама, слуша музика, обожава филма Коса, не понася любовниците на впиянчената си майка и им пали хартийки между пръстите на краката, докато спят.

Лафчетата. Героите си говорят на език, напълно разбираем за теб и мен, за всеки между 15 и 45 години, като съвременният софийски жаргон звучи съвсем естествено от устните на младите актьори. Ивайло Христов, който е и сценарист на филма, не се е напъвал с думи, които отекват тромаво и насила, а е заложил на непринуденото поведение на актьорите, което помага по-лесно да ги приемеш за хлапета от тайфата.

Кастът. Елена Телбис и Ованес Торосян са адски натурални и елегенатно непринудени. Не стоят на екрана, за да те убеждават в каквото и да е. Просто са там така, както биха могли и да са в Надежда, пред Билкова или на Седмочисленици. Огромно удоволствие е да гледаш заедно на екран две от най-силните лица от днешното родно кино.

Емил Христов. Операторът е нарисувал чудесна урбанистична картина, подсилена от черно-бялата стилистика на филма. Така улиците и сградите, които виждаш, могат да са от всеки по-малък град в България. Не натрапва визия, а щрихира атмосфера и фон, което също помага да влезеш във филма. Във всеки един смисъл.

Минусите
Всъщност недостатъците на Каръци са пренебрежими и спокойно могат да минат за чара на филма. И тънката граница между двете варира чисто субективно. Така и посочваме отново диалога. Да, лафовете са истински и взети от ежедневния жаргон. Но софийският такъв. Без никакъв акцент и без локални изрази, никак не успяхме да повярваме, че действието е в някакъв малък град - просто героите говорят софийски жаргон.

Образите. Реално такива няма. Имаме страхотни актьори, които обличат ролите си съвсем естествено, но никой от тях няма разгърнат образ, имаме само ситуациите, които им се изсипват, в живота, който обитават. Без дълбочина, без размах. Но и като че ли филмът няма нужда от задълбаване.

Субкултурният шпагат. Вторият план на Каръци е около рок бандата Кислород, която обикаля из малки градове в страната на странно турне по читалища и паланки. Името явно е добре познато напред-назад, но популярността на българска рокенрол група до степен култ е нещо напълно несъвместимо в епохата на Интернет, смартфоните и скайп. Да, голяма пушилка би се вдигнала по такава банда, ако действието беше поставено през 1988-1989 година, или в самото начало на 90-те. Но младите хора в цял град да са явни почитатели на алтернативния рок и да се носят облечени така, а тийнейджърки да са групита на чичковци над 40 и това да е масово явление... хм, точно тук епохата е сериозно сбъркана и стои меко казано неубедително.

Теглейки чертата, ясно е, че Каръци е адекватен филм, който печели от силния каст, готиното операторство и леката история. Без силни конфликти, без големи претенции и без значими недостатъци филмът на Ивайло Христов е сред свежите глътки родно кино, които можеш да си подариш с чиста съвест.

с една дума
ДЖИМ МОРИСЪН (добре де, две са). Легендарният лидер на The Doors е роден в семейството на адмирал от американския флот. Поет по призвание, певец по стечение на обстоятелствата и бунтар, щото така го кефи, защото годините са такива и защото прекалява с експериментите с наркотици. Също така е една от иконите в Клуб 27. Важен е за музикалната и културната революция горе-долу колкото Джон Ленън. Деян Донков не е Джим Морисън, не го слушай какво твърди в Каръци.

Филмът е част от ноемврийското издание на Sofia Live Guide