Самотни персонажи

С Васил Дуев - човекът от Надежда, идва надеждата, че нещата не са чак така бездуховни

Режисьор: Васил Дуев; с Василена Гецкова, Весела Бабинова, Васил Дуев, Николай Йовин, Петко Венелинов и Христо Ушев

Бях престанала да ходя на театър. Аз, детето на Сатирата, отгледано зад повече театрални кулиси, отколкото детски площадки, отказвах да бъда свидетел на неговото оглупяване. Бях повярвала, че в телевизионната конфекция има номерация за всички и че на българската драматургия нейните лесносмилаеми моделчета са взели не просто да й стоят, ами и да й харесват. Някак ми беше омръзнало да наблюдавам спектаклите и да съм толкова лишена от интелектуален разговор с тях, че преди поклоните да съм преброила зрителите с черни коси например и да съм наясно кои са мнозинство в залата.

Самотни персонажи на Васил Дуев (наистина негов - като текст, режисура и една-шеста актьорско присъствие) обаче се оказа онова „цък!", което отдавна очаквах от българската сцена. Без безпочвени претеции, но с достатъчно самочувствие, съвременен, но не злободневен, вкусен като текст и много плътен като присъствие.

В театъра има един доста детски, но адски важен въпрос - „За какво се разказва?". Ако след спектакъл можеш да отговориш така, сякаш обясняваш на баба си какво е станало в Стъклен дом (с три прости изречения, в които има „отиде", „каза" и „си тръгна"), вероятно ще забравиш какво си гледал още докато си взимаш палтото от гардероба. За да обясниш за какво се разказва в Самотни персонажи обаче, ще трябва хубавичко да поровиш в сюжетите и идеите, които някъде някога са те карали да мислиш. Може би ще тръгнеш от клишетата - за „неуравновесените герои с раздрани от съмнения души", за „мултиплицираните образи" на донжуана, възлюблената, самотника философ, неудачника, бореца по принцип. Може би ще потънеш в играта на безконтролно изскачане на лица и ситуации, които познаваш до болка, но все не си могъл да опишеш. Ще се чудиш какво следва и ще ти става готино, че не е това, което си си мислил. И сигурно ще се видиш някъде - не толкова в героите, колкото в случките.

В Самотни персонажи се разказва за много неща. Имаш свободата да избираш кои са твоите истории. Моите са все под формата на нови въпроси. Харесвам изкуството, което не ми дава отговори, а нови въпроси. Харесвам също когато едно произведение е толкова завършено и сигурно в своята цялост, че искаш да го гледаш пак и пак, за да те допусне в себе си през нови входове. В Самотни персонажи това го има. В младите актьори, които ще следя и занапред. В деликатната сценография, която искаш да дорисуваш. В езика, умело и красиво употребен. Дори в малко тежките на моменти ерудитски шпагати, които се налага да правиш.

Четох някъде, че според Васил Дуев автор на пиесата е неговото алтер его Давид Василев. Харесва ми подобна шизофреничност. Не заради самата нея - от позицията на житейския ми опит тя изглежда по-скоро мила, отколкото възбуждаща. Харесва ми, че някакъв нов, млад човек си има визия за света и себе си в него. Че дори извън сцената се опитва да се изгради като образ - човекът от Надежда, с колелото, с Класическата гимназия, с дългата коса и купищата фасове, с купищата многоточия, които употребява в „критическите" текстове за самия себе си. И най-важното - че най-после, в тоталната празнота на това, което и в което живеем, той дава отговор на най-циничния въпрос на нашето време - „На кого му пука?!" Ами на него.

Текст Мария Касимова / Фотография Лора Митушева