Когато отворим вестника, браузъра или пуснем телевизора, не получаваме смислена информация, а съвкупност от всички незначителни събития, които ще отекнат във вековете със звука на камбани, направени от лайна. Това обаче като че ли ни устройва - поредната срязана лентичка, поредната малка кавга между депутати, за които иначе не бихме чули, поредната лична история, която трябва да ни води към общото положение, но най-вече ни кара да превключим на каката с ребусите, „щото си и'ам достатъчно проблеми". И щото сме омерзени.
На фона на всичкия този бял шум у нас продължават да излизат нови вестници, които сами наричат себе си „всекидневни таблоиди". Малко като с бума на супени барове в София - ще кажеш, че народът ще се изпотрепе за бълвоч. Фактът, че сами си слагат лейбъла, не е толкова притеснителен, даже напротив - всички знаем с какво са пълни таблоидите, дали и колко бихме дали за тяхната бяла симфония. Това, което е откровено обидно обаче, е, че подобни вестници излизат, когато печатните издания са в дълбока финансова криза. Когато свестни журналисти стават пиари, рекламисти или кротуват в някой блог. Когато жълтото се стича от всички медии, защото таблоидното е не само това, което представяш за истина, но и истината, която избираш да представиш.
Така например докато работех в един от най-големите всекидневници у нас, мой колега откровено ми каза на по цигара, че му трябват само няколко хилядарки, за да прави добри материали - в смисъл, че без подкуп нямало как да стигне до съответната информация. И защото ги нямаше тези хилядарки, пускаше посредствени материали вместо истински новини. Шах и мат, Истино.
В същото време, от другата страна на континента, към който се бием в гърдите, че принадлежим, един таблоид срамно се самоуби със скандал. Многомилионният по тираж News of the World напуска реповете във Великобритания завинаги, защото служителите използват хиляди подслушвателни устройства, за да изкопават информация. Мишените са от кралското семейство до най-обикновени граждани с достатъчно количество скелети в гардероба. Това събитие ще остане паметно в медийната история и ще виси като обица на ухото на много журналисти.
Вълната от недоволство и даже откровена погнуса от този скандал обаче няма дори да докосне непоклатимия бент на нашите медии. Белият шум ще заглуши и този казус. Лакейството вече не се страхува да се идентифицира, защото средата го позволи. Тук отдавна сме далтонисти за новините, докато там обществото раздава присъди. Разбира се, смъртта на News of the World няма да повлияе на цялата жълта журналистика, но докато там залязва, тук се раждат нови и нови уродливи деца на свободното слово. Които поне имат смелостта (или глупостта) открито да се нарекат „таблоиди". Какво се случва с останалия бял шум? Маскира се като сериозна журналистика. Фотография Васил Танев
Когато
опрем рапан до ухото, не чуваме кръвта,
която се движи из вените. Това всъщност
е белият шум - съвкупност от звука на
всички малки и големи неща, които се
движат около нас.
Когато
отворим вестника, браузъра или пуснем
телевизора,
не получаваме смислена информация, а
съвкупност от всички незначителни
събития, които ще отекнат във вековете
със звука на камбани, направени от лайна.
Това обаче като че ли ни устройва -
поредната срязана лентичка, поредната
малка кавга между
депутати, за които иначе не бихме чули,
поредната лична история, която трябва
да ни води към общото положение, но
най-вече ни кара да превключим на каката
с ребусите, „щото
си и'ам
достатъчно проблеми". И щото сме
омерзени.
На
фона на всичкия този бял шум у нас
продължават да излизат нови вестници,
които сами наричат себе си „всекидневни
таблоиди". Малко като с бума на супени
барове в София - ще кажеш, че народът
ще се изпотрепе за бълвоч. Фактът, че
сами си слагат лейбъла, не е толкова
притеснителен, даже напротив -
всички знаем с какво са пълни таблоидите,
дали и колко бихме дали за тяхната бяла
симфония. Това, което е откровено обидно
обаче, е, че подобни вестници излизат,
когато печатните издания са в дълбока
финансова криза. Когато
свестни журналисти стават пиари,
рекламисти или кротуват в някой блог.
Когато жълтото се стича от всички медии,
защото таблоидното е не само това, което
представяш за истина, но и истината,
която избираш да представиш.
Така
например докато работех в един от
най-големите всекидневници у нас, мой
колега откровено ми каза на по цигара,
че му трябват само няколко хилядарки,
за да прави добри материали - в смисъл,
че без подкуп нямало как да стигне до
съответната информация. И
защото ги нямаше тези хилядарки, пускаше
посредствени материали вместо истински
новини. Шах и
мат, Истино.
В
същото време, от другата страна на
континента, към който се бием в гърдите,
че принадлежим, един таблоид срамно се
самоуби със скандал. Многомилионният
по тираж News of the World напуска
реповете във Великобритания завинаги,
защото служителите използват хиляди
подслушвателни устройства, за да
изкопават информация. Мишените са от
кралското семейство до най-обикновени
граждани с достатъчно количество скелети
в гардероба. Това събитие ще остане
паметно в медийната история и ще виси
като обица на ухото на много журналисти.
Вълната
от недоволство и даже откровена погнуса
от този скандал обаче няма дори да
докосне непоклатимия бент на нашите
медии. Белият шум ще заглуши и този
казус. Лакейството
вече не се страхува да се идентифицира,
защото средата го позволи. Тук
отдавна сме далтонисти за новините,
докато там обществото раздава присъди.
Разбира се, смъртта на News of the
World няма
да повлияе на цялата жълта журналистика,
но докато там залязва, тук се раждат
нови и нови уродливи деца на свободното
слово. Които
поне имат смелостта (или
глупостта)
открито да се нарекат „таблоиди". Какво
се случва с останалия бял шум? Маскира
се като сериозна журналистика.
Фотография Васил Танев