Продължавайки да вие с най-дразнещата си електроника, и втория път не му се размина. Пластмасата се разхвърча по бордюра и виенето спря, но само за около секунда. Телефонът продължи да ги дразни и млъкна окончателно чак когато бе центриран директно във фонтана. Всички се разсмяха, чукнаха се за наздраве и вечерта на пейките продължи точно толкова силна, колкото и всеки друг път. С идването на деня обаче цялото това прекарване се беше изпарило. Чистачките премитаха набързо и последните улики около пейките, хвърляха ги в кошовете и всичко отново бе обикновено. Децата на катерушките, шахматистите, кибиците около тях, количката със сладолед, хората в кафенето. По обед нашият човек отново беше в градинката, но мина по диагонал. Направи го възможно най-бързо, дори с малко презрение - това сега не беше неговото място. Нямаше и следа от предишната вечер - от приятелите, от момичетата, които дойдоха по-късно, от онзи с колелото във фонтана, от мацката с огньовете. Дори и клошовете с бутилките ги нямаше - още по тъмно бяха омели всичкото стъкло и сигурно си отспиваха някъде с левчетата в джоба.
- Ало? - някой доста стар и с много силен акцент - Чуваш ли ме?
- Да? - връзката пращеше сякаш от другия край на света.
- Купър, приятно ми е. Цяла нощ звъня, какво ли не ми мина през главата.
- Не се притеснявайте. - нашият човек огледа туловището на апарата - Всичко изглежда наред.
- Младеж, ще ми го върнеш, нали? - някаква особена молба в гласа на стареца - Да не го заложиш или нещо такова?
- Но моля ви, разбира се, че ще го върна.
- Къде да се срещнем?
- Не знам, някъде, където и за вас ще е удобно...
- Аз съм на „Цар Симеон" 160, ако искаш, ще те чак... Ще те чакам тук, сигурно казваше старецът. Телефонът обаче се скапа и не успяха да се разберат за по-нормално място. Опита се отново да го включи и от третия път май успя. Тая тухла обаче беше толкова стара, че въобще нямаше опция да ти запазва входящите. „Симеон" пък му беше точно в обратната посока и, честно казано, направо му идеше да хвърли тая бръкма пак в кофата. Ако наистина му трябваше толкова телефонът, онзи ще звънне пак или ще си намери някой друг. Въобще не беше длъжен да се разкарва из половината град. Вярно - не беше, но и нищо нямаше да му стане - това е работа най-много за час. А и човекът звучеше загрижен, явно му беше важно. В крайна сметка реши да тръгне нататък, но първо намери някакъв плик, за да не го гледат с този динозавър в ръката. Тръгна надолу през стълбите зад Партийния, после пресече „Дондуков", продължи по трамвайната линия и не пропусна да се отбие при чешмите на Банята. Отпи топлата вода направо от чучура, а когато вдигна поглед, фокусира на спирката почти същия апарат като този в плика. Зачуди се дали да не вземе и него, но когато се приближи, видя, че е съвсем изтърбушен и нямаше смисъл.
Подритна пластмасата и тъй като времето беше хубаво, продължи пеша. На една пряка малко след Женския пазар двама цигани ровеха в кофите. Загледа се и не можа да повярва на очите си - онези намериха цял плик със съвсем същите телефони. Не проявяваха никакъв интерес към находката обаче - само отчупваха антените, за да не са капо, и хвърляха всичко обратно в боклука.
Пълна пунта, ама кой му е виновен, като се върза на това. Все пак звънна на всеки един от разбитите звънци, удари и по самата разнебитена врата, но естествено - абсолютно безсмислено. Пак му идваше да захвърли телефона и съдейки по частите пред вратата, нямаше да е първият.
Точно тогава динозавърът зави отново.
- Ало? Чуваш ли ме? Ключът е в улука.
- Няма ли поне да слезете?
- Няма как, младеж, не е лесна тая работа. Ако искаш, остави го отпред. Но, моля те, ако имаш две минутки, качи се горе - поне да ми дадеш сим-картата. Толкова спомени са това, сам разбираш... Апаратът отново се скапа. Нашият човек огледа още веднъж разбитите телефони под краката си. Тъпо беше да го остави тук - каквато и да е тая идиотска история, по-добре да се качи. Човекът все пак го помоли. Ключовете наистина се оказаха в улука, отвори вратата и влезе в прашното стълбище. Стигна на горния етаж, но там не откри никакъв старец с акцент, нито който и да било друг. Да не говорим, че освен една маса и няколко кашона с нови части от телефони, стаите бяха абсолютно празни. Вече наистина му писна, извади динозавъра от плика, тръсна го на плота и го отвори, за да разкара скапаната сим-карта. Точно тогава от под капака изпадна някаква бележка, той я взе и прочете треперещия почерк: „Не мисли като другите, младеж, и не се отказвай. Само така ще бъдеш първи.
Мартин Купър
P.S. За благодарност - можеш да запазиш телефона."
Като чисто злато. Ето и нашето интервю с Александър Шпатов
Още с първия шут телефонът се
раззвъня. Точно тръгваха за по бира пред Народния, когато го видяха на земята
до кофата. Супер стара тухла, по-тежък и от лаптоп, с адски евтина пластмаса,
най-смешните копчета в света и класическа антенка, разтягаща се поне до
Копитото. Шутът си беше напълно заслужен.
Продължавайки да вие с
най-дразнещата си електроника, и втория път не му се размина. Пластмасата се
разхвърча по бордюра и виенето спря, но само за около секунда. Телефонът
продължи да ги дразни и млъкна окончателно чак когато бе центриран директно във
фонтана. Всички се разсмяха, чукнаха се за наздраве и вечерта на пейките
продължи точно толкова силна, колкото и всеки друг път.
С идването на деня обаче цялото това прекарване се беше изпарило. Чистачките премитаха набързо и последните улики около пейките, хвърляха ги в кошовете и всичко отново бе обикновено. Децата на катерушките, шахматистите, кибиците около тях, количката със сладолед, хората в кафенето. По обед нашият човек отново беше в градинката, но мина по диагонал. Направи го възможно най-бързо, дори с малко презрение - това сега не беше неговото място. Нямаше и следа от предишната вечер - от приятелите, от момичетата, които дойдоха по-късно, от онзи с колелото във фонтана, от мацката с огньовете. Дори и клошовете с бутилките ги нямаше - още по тъмно бяха омели всичкото стъкло и сигурно си отспиваха някъде с левчетата в джоба.
Точно тогава нашият човек чу
зад себе си същата първобитна електроника, както и снощи. Беше същият онзи
телефон, само че здрав и облегнат да съхне до кофата. Звъненето не спря и той
се върна назад, вдигна всичките кила на апарата и натисна голямото ръбесто
копче.
- Ало? - някой доста стар и с
много силен акцент - Чуваш ли ме?
- Да? - връзката пращеше
сякаш от другия край на света.
- Купър, приятно ми е. Цяла
нощ звъня, какво ли не ми мина през главата.
- Не се притеснявайте. -
нашият човек огледа туловището на апарата - Всичко изглежда наред.
- Младеж, ще ми го върнеш,
нали? - някаква особена молба в гласа на стареца - Да не го заложиш или нещо
такова?
- Но моля ви, разбира се, че
ще го върна.
- Къде да се срещнем?
- Не знам, някъде, където и
за вас ще е удобно...
- Аз съм на „Цар Симеон" 160,
ако искаш, ще те чак...
Ще те чакам тук, сигурно казваше старецът. Телефонът обаче се скапа и не успяха да се разберат за по-нормално място. Опита се отново да го включи и от третия път май успя. Тая тухла обаче беше толкова стара, че въобще нямаше опция да ти запазва входящите. „Симеон" пък му беше точно в обратната посока и, честно казано, направо му идеше да хвърли тая бръкма пак в кофата. Ако наистина му трябваше толкова телефонът, онзи ще звънне пак или ще си намери някой друг. Въобще не беше длъжен да се разкарва из половината град.
Вярно - не беше, но и нищо
нямаше да му стане - това е работа най-много за час. А и човекът звучеше
загрижен, явно му беше важно. В крайна сметка реши да тръгне нататък, но първо
намери някакъв плик, за да не го гледат с този динозавър в ръката. Тръгна
надолу през стълбите зад Партийния, после пресече „Дондуков", продължи по
трамвайната линия и не пропусна да се отбие при чешмите на Банята. Отпи топлата
вода направо от чучура, а когато вдигна поглед, фокусира на спирката почти
същия апарат като този в плика. Зачуди се дали да не вземе и него, но когато се
приближи, видя, че е съвсем изтърбушен и нямаше смисъл.
Подритна пластмасата и тъй
като времето беше хубаво, продължи пеша. На една пряка малко след Женския пазар
двама цигани ровеха в кофите. Загледа се и не можа да повярва на очите си -
онези намериха цял плик със съвсем същите телефони. Не проявяваха никакъв
интерес към находката обаче - само отчупваха антените, за да не са капо, и
хвърляха всичко обратно в боклука.
После хвана „Симеон" и след
още пет минутки беше на адреса. Въпреки че табела липсваше, нямаше как да
обърка номера - пред вратата се въргаляха най-малкото десет телефона, заедно с
частите на още толкова. Това, разбира се, не го учуди. Не го учуди и самият вид
на сградата - някаква супер разбита къща, в която животът беше остарял.
Пълна пунта, ама кой му е
виновен, като се върза на това. Все пак звънна на всеки един от разбитите
звънци, удари и по самата разнебитена врата, но естествено - абсолютно
безсмислено. Пак му идваше да захвърли телефона и съдейки по частите пред
вратата, нямаше да е първият.
Точно тогава динозавърът зави
отново.
- Ало? Чуваш ли ме? Ключът е
в улука.
- Няма ли поне да слезете?
- Няма как, младеж, не е
лесна тая работа. Ако искаш, остави го отпред. Но, моля те, ако имаш две
минутки, качи се горе - поне да ми дадеш сим-картата. Толкова спомени са това,
сам разбираш...
Апаратът отново се скапа. Нашият човек огледа още веднъж разбитите телефони под краката си. Тъпо беше да го остави тук - каквато и да е тая идиотска история, по-добре да се качи. Човекът все пак го помоли. Ключовете наистина се оказаха в улука, отвори вратата и влезе в прашното стълбище. Стигна на горния етаж, но там не откри никакъв старец с акцент, нито който и да било друг. Да не говорим, че освен една маса и няколко кашона с нови части от телефони, стаите бяха абсолютно празни. Вече наистина му писна, извади динозавъра от плика, тръсна го на плота и го отвори, за да разкара скапаната сим-карта. Точно тогава от под капака изпадна някаква бележка, той я взе и прочете треперещия почерк:
„Не мисли като другите,
младеж, и не се отказвай. Само така ще бъдеш първи.
Мартин Купър
P.S. За благодарност - можеш
да запазиш телефона."
След подобна идиотска бележка,
след цялото безумно разкарване, на нашия човек не му остана нищо друго, освен
наистина да захвърли тая тухла в стената и поне да се изкефи от трясъка. И
сигурно точно това щеше да се случи, ако именно в този момент, през светлината
от мръсните прозорци и надигналите се прашинки, нашият човек не бе станал
първият, който забеляза, че цялата електроника на телефона блести.
Като чисто злато.
Ето и нашето интервю с Александър Шпатов