Обичам спирките. На градския транспорт. Особено по-топлите месеци. Пролет, лято, есен. Хората се прибират по-късно. Пълнят пространството. Скупчват се в очакване на трамвая. Говорят си. Мълчат. Четат. Мислят. Спомнят си. Или просто чакат. Обичам да обхождам спирките, харесвам си някоя група от чакащи и се заемам да съчиня набързо историите им. Това е истинско предизвикателство, казвам ти, защото не знаеш кога ще дойде трамваят и ще отнесе някоя история, незавършена. Не обичам незавършените истории. Така например веднъж бях стигнал до това как една възрастна жена се омъжва през 1962 и пълен с възможности за бъдещия ѝ семеен живот, видях как влечугото на релси се появи, спря пред нея, въздъхна и я отнесе. И така си остана без мъж, без деца, внуци, живот... Изобщо не обичам тези моменти, много ме натъжават и понякога дори ми развалят цялата вечер. Затова бързам.
Ето и сега, искам да ти представя тези хора. Слушай, започваме с този вляво.
Казва се Иван ( и не ми задавай въпроси, докато разказвам, трамваят ще дойде ей сега. Защо Иван? Ми отде да знам, така се казва човекът.) Някога имаше пари. Умееше да върти търговийка по времето на социализма. С жена си печеше ракия и я продаваше. Ако не изпиеше по-голямата част сам. Но това е добра реклама, защото всеки знае - който прави ракия и си я пие сам, значи разбира. Тия дето само пекат, по-добре не купувай от тях. Отврат. Та Иван пиеше сам ракията си и я продаваше. Издигна се и по държавнически дела. Казваше туй-онуй на кмета за съселяните си. Построи си къща, в по-големия град наблизо държеше и нещо като любовница. Една вдовица, магазинерка, дето веднъж отиде да ѝ предлага ракията си. Това през социализма беше забранено, та те скрепиха договора по-интимно, така да се каже. После обаче нещата се промениха. Синът му замина за Испания, жена му полудя, а той дойде да си търси късмета в София. И още го търси. Иван е от хората, които са оптимисти докрай. Той още не знае, но жената до него е Венета, магазинерката. Да, бившата му любовница. Минали са повече от 30 години, нито я е виждал, нито е чувал за нея. Затова крадешком я гледа, струва му се позната, но не знае откъде.
Венета. Тя не беше от града, в който я срещна Иван. Дойде в него като булка. Бракът ѝ беше по любов. За това, че си тръгна, цялото ѝ семейство я проклинаше. „Който е взел некой от друго село, не е прокопсáл," така казваше майка ѝ. В случая с Венета не се оказа така - тя имаше щастлив брак, но един ден мъжът ѝ просто изчезна. Злите езици твърдяха, че избягал с една служителка на Данъчното, но Венета знаеше, че го бяха прибрали властите. След като не се появи и след промените от 1989, значи вече не беше жив. А тя го чакаше. Е, имаше един момент, когато побесня, четеше книги и гледаше един сериал по телевизията, бразилски, за една робиня, и се замечта за по-хубав живот, с любови, приключения, вълнения на сърцето. Венета беше хубава жена, закръглена, с пищни форми и потаен поглед. Местните я задиряха, но тя ги отблъскваше с досада. Тогава се появи Иван и покрай него, освен че направи пари, продавайки ракията му нелегално, се почувства харесвана жена. Любена, дет се вика. А любените жени си личат, всеки го знае. Иван беше от другаде. А за нея това означаваше отдалеч, а отдалеч пък ѝ звучеше екзотично, а екзотиката я възбуждаше.
Венета имаше един син. След промените тя дойде в София да гледа децата му. Така се озова на тази спирка, чакайки трамвая за апартамента на сина. Те бяха отишли на излет, неделя е, не я взеха със себе си. Венета беше затворена жена. Не забеляза Иван до нея. И нямаше да го забележи и по-късно, защото двамата щяха да се качат в различни трамваи.
Мария. Студентка втори курс, Българска филология. Отива на лекции. Мисли си за един таван, който иска да наеме със своя приятелка. Родена е на морето. Има сини очи, но няма как да ги видиш от този кадър. Тайната ѝ е, че рисува, но я е срам да покаже работите си на някого. Другата ѝ тайна е, че харесва жени. Но още не си го е признала напълно. Ходи на йога, учи китайски и някой ден иска да стигне на стоп до Осло... Ох, няма да ми стигне времето, трябва да бързам напред.
Това е Владимира. Завърши икономика преди няколко години, работи в голяма фирма. Няма амбиции за кариера, иска добри пари и сигурност. Има и двете. Но е недоволна. И тя не знае защо. Вечер се прибира и започва да плаче. Не се гримира от около две години, облича се семпло. Харесва цветята. Жилището ѝ е пълно със саксии, мъжът ѝ отначало ги игнорираше, от известно време обаче е започнал да недоволства. Владимира иска да забременее. Не се получава от две години. Веднъж тя отиде на врачка. Старицата ѝ каза да махне цветята, защото пречели на мъжествеността на съпруга ѝ. Един психоаналитик ѝ каза горе-долу същото, но с други думи. Че възприемала цветята като свои деца - един вид заместител - и това пречело на либидото на мъжа ѝ. Владимира не махна цветята. Мъжът остана.
Виждате ли Гергина? Учителка по биология, в пенсия.
Но... о, не, идва трамваят. Коя е тази тайнствена, полускрита дама вдясно? Бързо, бързо... Казва се.... казва се... Как се казва? Нина. Да, отива ѝ. Нина е на 26 години и работи в неправителствена организация, презира наконтените момичета, обича да ходи на рок-концерти, от миналата година възроди тинейджърската си страст да посреща 1 юли на Джулая, пада си по бруталния секс, леките наркотици и ниските мъже. Убедена е, че ще умре преди да навърши 40, защото...
Автор: Емануил А. Видински
Обичам спирките. На градския транспорт. Особено по-топлите месеци. Пролет, лято, есен. Хората се прибират по-късно. Пълнят пространството. Скупчват се в очакване на трамвая. Говорят си. Мълчат. Четат. Мислят. Спомнят си. Или просто чакат. Обичам да обхождам спирките, харесвам си някоя група от чакащи и се заемам да съчиня набързо историите им. Това е истинско предизвикателство, казвам ти, защото не знаеш кога ще дойде трамваят и ще отнесе някоя история, незавършена. Не обичам незавършените истории. Така например веднъж бях стигнал до това как една възрастна жена се омъжва през 1962 и пълен с възможности за бъдещия ѝ семеен живот, видях как влечугото на релси се появи, спря пред нея, въздъхна и я отнесе. И така си остана без мъж, без деца, внуци, живот... Изобщо не обичам тези моменти, много ме натъжават и понякога дори ми развалят цялата вечер. Затова бързам.
Ето и сега, искам да ти представя тези хора. Слушай, започваме с този вляво.
Казва се Иван ( и не ми задавай въпроси, докато разказвам, трамваят ще дойде ей сега. Защо Иван? Ми отде да знам, така се казва човекът.) Някога имаше пари. Умееше да върти търговийка по времето на социализма. С жена си печеше ракия и я продаваше. Ако не изпиеше по-голямата част сам. Но това е добра реклама, защото всеки знае - който прави ракия и си я пие сам, значи разбира. Тия дето само пекат, по-добре не купувай от тях. Отврат. Та Иван пиеше сам ракията си и я продаваше. Издигна се и по държавнически дела. Казваше туй-онуй на кмета за съселяните си. Построи си къща, в по-големия град наблизо държеше и нещо като любовница. Една вдовица, магазинерка, дето веднъж отиде да ѝ предлага ракията си. Това през социализма беше забранено, та те скрепиха договора по-интимно, така да се каже. После обаче нещата се промениха. Синът му замина за Испания, жена му полудя, а той дойде да си търси късмета в София. И още го търси. Иван е от хората, които са оптимисти докрай. Той още не знае, но жената до него е Венета, магазинерката. Да, бившата му любовница. Минали са повече от 30 години, нито я е виждал, нито е чувал за нея. Затова крадешком я гледа, струва му се позната, но не знае откъде.
Венета. Тя не беше от града, в който я срещна Иван. Дойде в него като булка. Бракът ѝ беше по любов. За това, че си тръгна, цялото ѝ семейство я проклинаше. „Който е взел некой от друго село, не е прокопсáл," така казваше майка ѝ. В случая с Венета не се оказа така - тя имаше щастлив брак, но един ден мъжът ѝ просто изчезна. Злите езици твърдяха, че избягал с една служителка на Данъчното, но Венета знаеше, че го бяха прибрали властите. След като не се появи и след промените от 1989, значи вече не беше жив. А тя го чакаше. Е, имаше един момент, когато побесня, четеше книги и гледаше един сериал по телевизията, бразилски, за една робиня, и се замечта за по-хубав живот, с любови, приключения, вълнения на сърцето. Венета беше хубава жена, закръглена, с пищни форми и потаен поглед. Местните я задиряха, но тя ги отблъскваше с досада. Тогава се появи Иван и покрай него, освен че направи пари, продавайки ракията му нелегално, се почувства харесвана жена. Любена, дет се вика. А любените жени си личат, всеки го знае. Иван беше от другаде. А за нея това означаваше отдалеч, а отдалеч пък ѝ звучеше екзотично, а екзотиката я възбуждаше.
Венета имаше един син. След промените тя дойде в София да гледа децата му. Така се озова на тази спирка, чакайки трамвая за апартамента на сина. Те бяха отишли на излет, неделя е, не я взеха със себе си. Венета беше затворена жена. Не забеляза Иван до нея. И нямаше да го забележи и по-късно, защото двамата щяха да се качат в различни трамваи.
Мария. Студентка втори курс, Българска филология. Отива на лекции. Мисли си за един таван, който иска да наеме със своя приятелка. Родена е на морето. Има сини очи, но няма как да ги видиш от този кадър. Тайната ѝ е, че рисува, но я е срам да покаже работите си на някого. Другата ѝ тайна е, че харесва жени. Но още не си го е признала напълно. Ходи на йога, учи китайски и някой ден иска да стигне на стоп до Осло... Ох, няма да ми стигне времето, трябва да бързам напред.
Това е Владимира. Завърши икономика преди няколко години, работи в голяма фирма. Няма амбиции за кариера, иска добри пари и сигурност. Има и двете. Но е недоволна. И тя не знае защо. Вечер се прибира и започва да плаче. Не се гримира от около две години, облича се семпло. Харесва цветята. Жилището ѝ е пълно със саксии, мъжът ѝ отначало ги игнорираше, от известно време обаче е започнал да недоволства. Владимира иска да забременее. Не се получава от две години. Веднъж тя отиде на врачка. Старицата ѝ каза да махне цветята, защото пречели на мъжествеността на съпруга ѝ. Един психоаналитик ѝ каза горе-долу същото, но с други думи. Че възприемала цветята като свои деца - един вид заместител - и това пречело на либидото на мъжа ѝ. Владимира не махна цветята. Мъжът остана.
Виждате ли Гергина? Учителка по биология, в пенсия.
Но... о, не, идва трамваят. Коя е тази тайнствена, полускрита дама вдясно? Бързо, бързо... Казва се.... казва се... Как се казва? Нина. Да, отива ѝ. Нина е на 26 години и работи в неправителствена организация, презира наконтените момичета, обича да ходи на рок-концерти, от миналата година възроди тинейджърската си страст да посреща 1 юли на Джулая, пада си по бруталния секс, леките наркотици и ниските мъже. Убедена е, че ще умре преди да навърши 40, защото...
Автор: Емануил А. Видински
Гласували общо: 1 потребители