Чувствам се спокойна, невероятно обичана. (Спокойствието и обичта с времето станаха синонимни в съзнанието ми.) Та, както казвах: спокойна, невероятно обичана, още по-невероятно щастлива. Вече забравям за какво си говорим (виното на Мила е разкошно, мирише на рози), но ми се иска да мисля, че си казваме нещо простичко, нещо такова:
- Много те обичам! - Обичам те и аз. Още вино?
- Ами... Както кажеш... Тръгвай, ако си зает.
- Исках просто да си поръчам още една бира, де, не ме гони. Поръчай всички бири на света, мога да стоя тук с теб цял живот.
В действителност поръчва само още три.
Шест часа. Шест часа и няколко бири, а уж си бяхме сърдити.
Предполагам има неща, които никога не се променят, и има хора, с които винаги остава същото. ***
Среща със стар приятел в трамвая. Не си се сещала за него от години. След малко ще слезеш на спирката си и пак ще го забравиш до следващата случайност. Докато отново се преоткриете.
Едно време, когато всички пътища водеха до хълмчето зад CCS.
Изгубвам го някъде около Централните бани. Лутам се малко (колкото да осъзная, че май го обичам) и го намирам до „Св. Георги Победоносец". (Странно, чувствам, че никога не съм била по-точна за среща.)
Къде се изгуби, дълго ли ме търси, ме пита. Точно колкото трябваше, отвръщам.
„Хит" преди училище. Happy след. Докато почти няма какво да си кажем. (Но винаги има).
Когато сме твърдe стари, за да стоим в клуба след 2, и твърде млади, за да се приберем. Тогава София е най-чаровна - с подранилите си закуски в някое заведение, с размазаните си витрини около теб, с пръскачките, пързалките, с изгревите.
Малко пийнали, говорим чак до сутринта. А уж не бях от приказливите.
Обикалям сама - от „Витошка", по "Графа" до Народния (нощем е по-красиво), по „Раковска" до Руската църква и Александър Невски (Странно ли е да се разхождам сама?), до Университета и по „Цар Освободител" надолу (само преди месец вървях по самата му среда и се чувствах жива), стигам Борисовата, лягам на тревата и потъвам в любимата книжка. За да се влюбиш в един град, трябва да го преживееш и сам.
Правописът на авторите се запазва
Това са самолетните ми записки. Това е носталгията, която не можах да побера в себе си. Това са разпилените ми мисли, които не винаги имат връзка с реалността. Това са илюзиите ми, обвили фактите. Това е София, от която си тръгвам, но с която никога не се разделям. Приликата с реални лица едва ли е случайна.
Излизаме, снимаме непознати минувачи, „Ама, Криси, срам ме е!", някои ме гледат странно, този май ще ме набие, „Дали не стига за днес? Не обичам така да притеснявам хората", „Я стига глупости, няма да ги видиш повече!", но пък това момиченце е мило, аз също се усмихвам, жена с красива рокля, сядаме на ъгъла на „Витошка" и „Алабин", ммм, замирисва на калории, „Ще вляза за едни картофки", „Аз пък ще чакам хора с колела!", „С колела ли?", „Ами да!", ами да, ама не, няма колела, всички скучно ходят. А, ето, щрак-щрак: лъчите, отразени от рамката на колелото, после онзи мъж и неговата сянка по набръчкания августовски асфалт, а после и онази слънчева следа по вече изоставените от трамвая релси. „Знаеш ли, малко ми напомня на изгрев над морето, сещаш се, онази тънка пътечка от разлято слънце по водата."
***
Лежим на тревата,
малко извън София, но пък още мирише на
нея.
Чувствам се
спокойна, невероятно обичана. (Спокойствието
и обичта с времето станаха синонимни в
съзнанието ми.) Та, както казвах: спокойна,
невероятно обичана, още по-невероятно
щастлива. Вече забравям за какво си
говорим (виното на Мила е разкошно,
мирише на рози), но ми се иска да мисля,
че си казваме нещо простичко, нещо
такова:
- Много те обичам!
-
Обичам те и аз. Още вино?
***
- Колко още мислиш
да оставаме?
- Ами...
Както кажеш... Тръгвай, ако си зает.
- Исках просто да си поръчам още
една бира, де, не ме гони.
Поръчай всички бири на
света, мога да стоя тук с теб цял живот.
В действителност
поръчва само още три.
Шест часа. Шест
часа и няколко бири, а уж си бяхме сърдити.
Предполагам има
неща, които никога не се променят, и има
хора, с които винаги остава същото.
***
Тиха лятна нощ
на терасата, гледаща към Копитото. Снощи
си била там. А сега за някого горе с
цигара в ръка си една от милионите
светлинки на града. Светлинка с объркани
безсънни мисли.
Среща със стар
приятел в трамвая. Не си се сещала за
него от години. След малко ще слезеш на
спирката си и пак ще го забравиш до
следващата случайност. Докато отново
се преоткриете.
Едно време, когато
всички пътища водеха до хълмчето зад
CCS.
Изгубвам го някъде
около Централните бани. Лутам се малко
(колкото да осъзная, че май го обичам) и
го намирам до „Св. Георги Победоносец".
(Странно, чувствам, че никога не съм била
по-точна за среща.)
Къде се изгуби,
дълго ли ме търси, ме пита. Точно колкото
трябваше, отвръщам.
„Хит" преди
училище. Happy след. Докато
почти няма какво да си кажем. (Но винаги
има).
Когато сме твърдe
стари, за да стоим в клуба след 2, и твърде
млади, за да се приберем.
Тогава
София е най-чаровна - с подранилите си
закуски в някое заведение, с размазаните
си витрини около теб, с пръскачките,
пързалките, с изгревите.
Малко пийнали,
говорим чак до сутринта. А уж не бях от
приказливите.
Обикалям сама -
от „Витошка", по "Графа" до Народния
(нощем е по-красиво), по „Раковска" до
Руската църква и Александър Невски
(Странно ли е да се разхождам сама?), до
Университета и по „Цар Освободител"
надолу (само преди месец вървях по самата
му среда и се чувствах жива), стигам
Борисовата, лягам на тревата и потъвам
в любимата книжка. За да се влюбиш в един
град, трябва да го преживееш и сам.
Текст и фотография Надежда Тричкова
Пусни една картичка и ти - на editorial@sofialive.bg.
Правописът на авторите се запазва