Желанието на хората да
се правят на скулптури тръгва от момента,
в който самите скулптури почват да се
правят едно към едно като човека. В
изкуство (а и в начин да изкараш някой
лев) живите статуи се превръщат в края
на XIX век, когато радиото и телевизията
все още са научна фантастика, а театърът
и концертите - недостъпни за бедната
работническа класа в индустриализираща
се Европа. Тогава се появява течението
tableau vivant (или „жива картина" от френски)
- групи от ентусиасти, които пресъздават
известни скулптури, картини или някакви
си свои сюжети. Живите статуи се изявяват
както на по-така събития като театрални
постановки и празнични паради, така и
по задните улички, където се веселят
по-простите маси.
И както често се случва,
малко след зараждането на tableau vivant, на
трупите им се заиграва с по-похотливи
сюжети на тайни представления за отбрана
и не толкова отбрана публика. Все пак
във Викторианската епоха развяването
на гениталии нагоре-надолу е строго
забранено, но живите статуи скатават
от това несправедливо правило, като се
кълнат, че по нищо не се различават от
скулптурите в музея, което си е хитринка
и половина.
Една от най-известните
живи статуи е германката Олга Десмънд,
която най-невинно позира като известни
скулптури, но снимките й, на които е само
по червило и белило, обикалят света и
предизвикват бая сочен скандал в
Германия. Действието се развива в първите
години на XX век, а самата Олга го играе
тогавашната Парис Хилтън - с нокти и
зъби защитава правото си да лъсва
гола-голеничка къде ли не, а сладкото й
пруско личице краси цели серии с
козметични продукти.
Днес няма и капчица от
блясъка, който артистите на tableau vivant
имали едно време - живите статуи са част
от не толкова престижната гилдия на
уличните артисти, известни още като
„бъскъри". Но да не се объркаш - това,
че пред тях стои шапка с дребни, не бива
да те вкарва в заблудата, че не става
въпрос за изкуство. Наследство от
славните години на „живите картини"
е прецизността на грима и облеклото,
която всяка себеуважаваща се жива статуя
трябва да докара. Ако само малко мръднем
на Запад, по улиците ще забележим
застинали хора от злато, сребро, бронз,
мрамор и дори пясък, без да броим разните
батмани и спайдърмени, които киснат по
площадите на Мадрид, Амстердам или
другаде и петнят професията, като с
тежък балкански акцент ни подканват да
се щракнем за спомен. Истинските живи
статуи изпипват грима си до най-малката
гънка, а боите, с които се мацотят, хич
не са френдли към кожата - прекомерното
потене и някой друг обрив са тяхно
нерадостно всекидневие. Да не говорим
за дългото висене в една и съща поза -
повечето улични артисти избират
пиeдестал, на който да балансират, а
истинските професионалисти правят и
упражнения, подобни на медитация, за да
забавят дишането си.
Но да се върнем в София,
където със сигурност си виждал един
златен тип с цвете в ръка (на снимките
тук), който напук на колегите си има
хубавия навик да се закача с минувачите,
вместо най-безучастно да си стърчи. След
като стабилно отъпкахме центъра от край
до край, за да чуем неговата история, и
никъде не го открихме, решихме, че си е
взел кратък отпуск, заради зверската
жега, и е отпрашил към морето. Ако случайно
го видиш, вземи му се усмихни малко,
вместо да го подминаваш темерутската,
че ни е едничък.
Желанието на хората да
се правят на скулптури тръгва от момента,
в който самите скулптури почват да се
правят едно към едно като човека. В
изкуство (а и в начин да изкараш някой
лев) живите статуи се превръщат в края
на XIX век, когато радиото и телевизията
все още са научна фантастика, а театърът
и концертите - недостъпни за бедната
работническа класа в индустриализираща
се Европа. Тогава се появява течението
tableau vivant (или „жива картина" от френски)
- групи от ентусиасти, които пресъздават
известни скулптури, картини или някакви
си свои сюжети. Живите статуи се изявяват
както на по-така събития като театрални
постановки и празнични паради, така и
по задните улички, където се веселят
по-простите маси.
И както често се случва,
малко след зараждането на tableau vivant, на
трупите им се заиграва с по-похотливи
сюжети на тайни представления за отбрана
и не толкова отбрана публика. Все пак
във Викторианската епоха развяването
на гениталии нагоре-надолу е строго
забранено, но живите статуи скатават
от това несправедливо правило, като се
кълнат, че по нищо не се различават от
скулптурите в музея, което си е хитринка
и половина.
Една от най-известните
живи статуи е германката Олга Десмънд,
която най-невинно позира като известни
скулптури, но снимките й, на които е само
по червило и белило, обикалят света и
предизвикват бая сочен скандал в
Германия. Действието се развива в първите
години на XX век, а самата Олга го играе
тогавашната Парис Хилтън - с нокти и
зъби защитава правото си да лъсва
гола-голеничка къде ли не, а сладкото й
пруско личице краси цели серии с
козметични продукти.
Днес няма и капчица от
блясъка, който артистите на tableau vivant
имали едно време - живите статуи са част
от не толкова престижната гилдия на
уличните артисти, известни още като
„бъскъри". Но да не се объркаш - това,
че пред тях стои шапка с дребни, не бива
да те вкарва в заблудата, че не става
въпрос за изкуство. Наследство от
славните години на „живите картини"
е прецизността на грима и облеклото,
която всяка себеуважаваща се жива статуя
трябва да докара. Ако само малко мръднем
на Запад, по улиците ще забележим
застинали хора от злато, сребро, бронз,
мрамор и дори пясък, без да броим разните
батмани и спайдърмени, които киснат по
площадите на Мадрид, Амстердам или
другаде и петнят професията, като с
тежък балкански акцент ни подканват да
се щракнем за спомен. Истинските живи
статуи изпипват грима си до най-малката
гънка, а боите, с които се мацотят, хич
не са френдли към кожата - прекомерното
потене и някой друг обрив са тяхно
нерадостно всекидневие. Да не говорим
за дългото висене в една и съща поза -
повечето улични артисти избират
пиeдестал, на който да балансират, а
истинските професионалисти правят и
упражнения, подобни на медитация, за да
забавят дишането си.
Но да се върнем в София,
където със сигурност си виждал един
златен тип с цвете в ръка (на снимките
тук), който напук на колегите си има
хубавия навик да се закача с минувачите,
вместо най-безучастно да си стърчи. След
като стабилно отъпкахме центъра от край
до край, за да чуем неговата история, и
никъде не го открихме, решихме, че си е
взел кратък отпуск, заради зверската
жега, и е отпрашил към морето. Ако случайно
го видиш, вземи му се усмихни малко,
вместо да го подминаваш темерутската,
че ни е едничък.
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители