Замръзни на място

Желанието на хората да се правят на скулптури тръгва от момента, в който самите скулптури почват да се правят едно към едно като човека. В изкуство (а и в начин да изкараш някой лев) живите статуи се превръщат в края на XIX век, когато радиото и телевизията все още са научна фантастика, а театърът и концертите - недостъпни за бедната работническа класа в индустриализираща се Европа. Тогава се появява течението tableau vivant (или „жива картина" от френски) - групи от ентусиасти, които пресъздават известни скулптури, картини или някакви си свои сюжети. Живите статуи се изявяват както на по-така събития като театрални постановки и празнични паради, така и по задните улички, където се веселят по-простите маси.

И както често се случва, малко след зараждането на tableau vivant, на трупите им се заиграва с по-похотливи сюжети на тайни представления за отбрана и не толкова отбрана публика. Все пак във Викторианската епоха развяването на гениталии нагоре-надолу е строго забранено, но живите статуи скатават от това несправедливо правило, като се кълнат, че по нищо не се различават от скулптурите в музея, което си е хитринка и половина.

Една от най-известните живи статуи е германката Олга Десмънд, която най-невинно позира като известни скулптури, но снимките й, на които е само по червило и белило, обикалят света и предизвикват бая сочен скандал в Германия. Действието се развива в първите години на XX век, а самата Олга го играе тогавашната Парис Хилтън - с нокти и зъби защитава правото си да лъсва гола-голеничка къде ли не, а сладкото й пруско личице краси цели серии с козметични продукти.

Днес няма и капчица от блясъка, който артистите на tableau vivant имали едно време - живите статуи са част от не толкова престижната гилдия на уличните артисти, известни още като „бъскъри". Но да не се объркаш - това, че пред тях стои шапка с дребни, не бива да те вкарва в заблудата, че не става въпрос за изкуство. Наследство от славните години на „живите картини" е прецизността на грима и облеклото, която всяка себеуважаваща се жива статуя трябва да докара. Ако само малко мръднем на Запад, по улиците ще забележим застинали хора от злато, сребро, бронз, мрамор и дори пясък, без да броим разните батмани и спайдърмени, които киснат по площадите на Мадрид, Амстердам или другаде и петнят професията, като с тежък балкански акцент ни подканват да се щракнем за спомен. Истинските живи статуи изпипват грима си до най-малката гънка, а боите, с които се мацотят, хич не са френдли към кожата - прекомерното потене и някой друг обрив са тяхно нерадостно всекидневие. Да не говорим за дългото висене в една и съща поза - повечето улични артисти избират пиeдестал, на който да балансират, а истинските професионалисти правят и упражнения, подобни на медитация, за да забавят дишането си.

Но да се върнем в София, където със сигурност си виждал един златен тип с цвете в ръка (на снимките тук), който напук на колегите си има хубавия навик да се закача с минувачите, вместо най-безучастно да си стърчи. След като стабилно отъпкахме центъра от край до край, за да чуем неговата история, и никъде не го открихме, решихме, че си е взел кратък отпуск, заради зверската жега, и е отпрашил към морето. Ако случайно го видиш, вземи му се усмихни малко, вместо да го подминаваш темерутската, че ни е едничък.

Желанието на хората да се правят на скулптури тръгва от момента, в който самите скулптури почват да се правят едно към едно като човека. В изкуство (а и в начин да изкараш някой лев) живите статуи се превръщат в края на XIX век, когато радиото и телевизията все още са научна фантастика, а театърът и концертите - недостъпни за бедната работническа класа в индустриализираща се Европа. Тогава се появява течението tableau vivant (или „жива картина" от френски) - групи от ентусиасти, които пресъздават известни скулптури, картини или някакви си свои сюжети. Живите статуи се изявяват както на по-така събития като театрални постановки и празнични паради, така и по задните улички, където се веселят по-простите маси.

И както често се случва, малко след зараждането на tableau vivant, на трупите им се заиграва с по-похотливи сюжети на тайни представления за отбрана и не толкова отбрана публика. Все пак във Викторианската епоха развяването на гениталии нагоре-надолу е строго забранено, но живите статуи скатават от това несправедливо правило, като се кълнат, че по нищо не се различават от скулптурите в музея, което си е хитринка и половина.

Една от най-известните живи статуи е германката Олга Десмънд, която най-невинно позира като известни скулптури, но снимките й, на които е само по червило и белило, обикалят света и предизвикват бая сочен скандал в Германия. Действието се развива в първите години на XX век, а самата Олга го играе тогавашната Парис Хилтън - с нокти и зъби защитава правото си да лъсва гола-голеничка къде ли не, а сладкото й пруско личице краси цели серии с козметични продукти.

Днес няма и капчица от блясъка, който артистите на tableau vivant имали едно време - живите статуи са част от не толкова престижната гилдия на уличните артисти, известни още като „бъскъри". Но да не се объркаш - това, че пред тях стои шапка с дребни, не бива да те вкарва в заблудата, че не става въпрос за изкуство. Наследство от славните години на „живите картини" е прецизността на грима и облеклото, която всяка себеуважаваща се жива статуя трябва да докара. Ако само малко мръднем на Запад, по улиците ще забележим застинали хора от злато, сребро, бронз, мрамор и дори пясък, без да броим разните батмани и спайдърмени, които киснат по площадите на Мадрид, Амстердам или другаде и петнят професията, като с тежък балкански акцент ни подканват да се щракнем за спомен. Истинските живи статуи изпипват грима си до най-малката гънка, а боите, с които се мацотят, хич не са френдли към кожата - прекомерното потене и някой друг обрив са тяхно нерадостно всекидневие. Да не говорим за дългото висене в една и съща поза - повечето улични артисти избират пиeдестал, на който да балансират, а истинските професионалисти правят и упражнения, подобни на медитация, за да забавят дишането си.

Но да се върнем в София, където със сигурност си виждал един златен тип с цвете в ръка (на снимките тук), който напук на колегите си има хубавия навик да се закача с минувачите, вместо най-безучастно да си стърчи. След като стабилно отъпкахме центъра от край до край, за да чуем неговата история, и никъде не го открихме, решихме, че си е взел кратък отпуск, заради зверската жега, и е отпрашил към морето. Ако случайно го видиш, вземи му се усмихни малко, вместо да го подминаваш темерутската, че ни е едничък.

Гласували общо: 1 потребители