Неочаквана бомба със закъснител - новият документален филм на Адела Пеева
Да живее България породи сериозни вълнения още на първите му прожекции, по време на традиционния филмов фестивал
Киномания. Голяма част от публиката подходи спонтанно към проблема с българските националисти и неофашисти. Специалистите бяха озадачени от внушенията на тази особена кинотворба - иронията към българския национализъм се усети едва-едва, а крайният резултат беше повече от удивителен: седящите сред публиката участници в безобразно фашизирания “Луковмарш” приветстваха филма. Харесаха го. И това е сериозен проблем.
Проблем също така е и това, което очевидно липсваше в този филм.
Можем ли да си представим
Обикновен фашизъм на Михаил Ром като един странен документален филм без позиция, амбициран само с това да покаже лицето на фашизма, пренебрегвайки съдбата на жертвите? Въобще може ли да има друга версия на
Обикновен фашизъм, реализирана така, че ако, хипотетично погледнато, в един киносалон сред зрителите му седят и палачите, и оцелелите жертви от най-мрачните години на фашизма, след края на прожекцията жертвите бързат да си тръгнат, а палачите ликуват? Няма как да стане. Защото просто няма как да си представим
Обикновен фашизъм като един филм без позиция.
Случаят с новия филм на Адела Пеева с двусмисленото заглавие
Да живее България е абсолютно различен. Преди всичко, това е документ с двоен смисъл - документира едно кризисно явление в началото на XXI век, което репликира явленията, довели до Холокоста в Германия и Европа по време на Втората световна война. Бихме могли да гледаме на тази особена творба като на специално предупреждение за това, което би могло да се случи, ако не се реагира навреме. Проблемът реално е, че филмът е направен (монтиран, сглобен, рамкиран) така, че след финалните надписи у присъстващите остава усещане за недовършеност и недоизказаност. За премълчаване на конкретни важни неща.
Разбира се, всеки филм е субективна творба на автора си, но точно тази проблематика не би следвало да се интерпретира без никаква позиция. Най-малкото защото има Назателен кодекс. Има и конституция, според която има нарушаване на основни човешки права, в случая правата на хората с малцинствен етнически произход, които също са граждани на съответната държава и не би трябвало да се страхуват да живеят и да работят там. Ето защо - не само от морална, но и от правова гледна точка - е странен отказът от конкретна позиция на създателите на
Да живее България. Тук не говорим за смелост, а за нещо, което е принципно заложено в самия акт и в същинския смисъл на създаване на документални творби - обективна позиция, конкретна оценка, сериозен анализ, задълбочено изследване.
Подобен филм би трябвало да посочва корените на явлението, което изследва у нас именно в миналото, свързано със срамния и безобразен български Закон за защита на нацията (ЗЗН), влязъл в сила от 23 януари 1941 до 27 ноември 1944, следващ Нюрнбернските закони на нацистка Германия. Подобен филм, който показва отблизо лицата на днешните български легионери, би трябвало да покаже и техните предшественици от времето на Закона за защита на нацията.
Подобен филм, който е документирал представеното уж като патриотизъм, а всъщност абсолютно фашизирано мислене на учениците от някои гимназии в провинцията и на техните бодро побутващи ги по стръмното нанадолнище учители по „патриотизъм” - би трябвало да представи и другите български ученици с хуманните им есета за толерантността, с техния етичен прочит на историята, от която се срамуват.
Подобен филм, който представя младите, намръщени лица със заплашителните им жестове на “Луковмарш”, които мразят всички хора с малцинствен произход, би трябвало да покаже съответно и обектите на омразата им, за да се види реално цялото безумие и абсурд на тази възраждаща се идея за геноцид. Или поне да сложи малко по-голям акцент върху участниците в контрапротестите, които бяха оставени в сянка.
Всъщност, принципно е добре, че вече има филм за “Луковмарш” и за “тънката разлика между патриотизъм и национализъм” (по думите на създателите му). Съответните наказателни органи ще се запознаят с документалния материал отблизо. Само че във филма няма показан патриотизъм. Има отделни бутафорни изяви на псевдопатриоти, които пораждат смях в зрителите. Смях и почуда.
Още по-странно е, че
Да живее България отказва да се ангажира с конкретна позиция, а създателите му бягат от категорични оценки. Мнозина искаха да намерят във филма добър баланс между гледните точки и равновесие в дискусията, което означава справедливо отношение към проблема: да се чуят не само позициите на група комплексирани, фашизирани и озлобени хора, но и позициите на нормалните граждани, както и мнението на онези, които са пряко засегнати от проблема, подложени са на тормоз, обиди и преследване.
Текст Патриция Николова
Неочаквана бомба със закъснител - новият документален филм на Адела Пеева Да живее България породи сериозни вълнения още на първите му прожекции, по време на традиционния филмов фестивал Киномания. Голяма част от публиката подходи спонтанно към проблема с българските националисти и неофашисти. Специалистите бяха озадачени от внушенията на тази особена кинотворба - иронията към българския национализъм се усети едва-едва, а крайният резултат беше повече от удивителен: седящите сред публиката участници в безобразно фашизирания “Луковмарш” приветстваха филма. Харесаха го. И това е сериозен проблем.
Проблем също така е и това, което очевидно липсваше в този филм.
Можем ли да си представим Обикновен фашизъм на Михаил Ром като един странен документален филм без позиция, амбициран само с това да покаже лицето на фашизма, пренебрегвайки съдбата на жертвите? Въобще може ли да има друга версия на Обикновен фашизъм, реализирана така, че ако, хипотетично погледнато, в един киносалон сред зрителите му седят и палачите, и оцелелите жертви от най-мрачните години на фашизма, след края на прожекцията жертвите бързат да си тръгнат, а палачите ликуват? Няма как да стане. Защото просто няма как да си представим Обикновен фашизъм като един филм без позиция.
Случаят с новия филм на Адела Пеева с двусмисленото заглавие Да живее България е абсолютно различен. Преди всичко, това е документ с двоен смисъл - документира едно кризисно явление в началото на XXI век, което репликира явленията, довели до Холокоста в Германия и Европа по време на Втората световна война. Бихме могли да гледаме на тази особена творба като на специално предупреждение за това, което би могло да се случи, ако не се реагира навреме. Проблемът реално е, че филмът е направен (монтиран, сглобен, рамкиран) така, че след финалните надписи у присъстващите остава усещане за недовършеност и недоизказаност. За премълчаване на конкретни важни неща.
Разбира се, всеки филм е субективна творба на автора си, но точно тази проблематика не би следвало да се интерпретира без никаква позиция. Най-малкото защото има Назателен кодекс. Има и конституция, според която има нарушаване на основни човешки права, в случая правата на хората с малцинствен етнически произход, които също са граждани на съответната държава и не би трябвало да се страхуват да живеят и да работят там. Ето защо - не само от морална, но и от правова гледна точка - е странен отказът от конкретна позиция на създателите на Да живее България. Тук не говорим за смелост, а за нещо, което е принципно заложено в самия акт и в същинския смисъл на създаване на документални творби - обективна позиция, конкретна оценка, сериозен анализ, задълбочено изследване.
Подобен филм би трябвало да посочва корените на явлението, което изследва у нас именно в миналото, свързано със срамния и безобразен български Закон за защита на нацията (ЗЗН), влязъл в сила от 23 януари 1941 до 27 ноември 1944, следващ Нюрнбернските закони на нацистка Германия. Подобен филм, който показва отблизо лицата на днешните български легионери, би трябвало да покаже и техните предшественици от времето на Закона за защита на нацията.
Подобен филм, който е документирал представеното уж като патриотизъм, а всъщност абсолютно фашизирано мислене на учениците от някои гимназии в провинцията и на техните бодро побутващи ги по стръмното нанадолнище учители по „патриотизъм” - би трябвало да представи и другите български ученици с хуманните им есета за толерантността, с техния етичен прочит на историята, от която се срамуват.
Подобен филм, който представя младите, намръщени лица със заплашителните им жестове на “Луковмарш”, които мразят всички хора с малцинствен произход, би трябвало да покаже съответно и обектите на омразата им, за да се види реално цялото безумие и абсурд на тази възраждаща се идея за геноцид. Или поне да сложи малко по-голям акцент върху участниците в контрапротестите, които бяха оставени в сянка.
Всъщност, принципно е добре, че вече има филм за “Луковмарш” и за “тънката разлика между патриотизъм и национализъм” (по думите на създателите му). Съответните наказателни органи ще се запознаят с документалния материал отблизо. Само че във филма няма показан патриотизъм. Има отделни бутафорни изяви на псевдопатриоти, които пораждат смях в зрителите. Смях и почуда.
Още по-странно е, че Да живее България отказва да се ангажира с конкретна позиция, а създателите му бягат от категорични оценки. Мнозина искаха да намерят във филма добър баланс между гледните точки и равновесие в дискусията, което означава справедливо отношение към проблема: да се чуят не само позициите на група комплексирани, фашизирани и озлобени хора, но и позициите на нормалните граждани, както и мнението на онези, които са пряко засегнати от проблема, подложени са на тормоз, обиди и преследване.
Текст Патриция Николова
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители