Още преди две години в медийното пространство се поразмърда мълвата, че се готви нов игрален филм за Васил Левски. Тъй като българското кино е в амок, особено що се касае до предосвобожденски сюжети, немалко специалисти, киномани и просто любопитници се заослушваха какво точно ще предложи новата лента на Максим Генчев. Премиерата беше този понеделник, 16 февруари в НДК. А послевкусът е, меко казано, блудкав. Защото:
Когато заглавието на филм е име, независимо чие, очаква се, че ще изградиш образа на главния си герой, изтъкан от събитията, емоциите, желанията и целите му. Ще изваеш личност, ще покажеш характер и присъствие. Още повече, когато разполагаш с над три часа за това. За тези повече от 180 минути видяхме един и същи Левски, който снове напред-назад, гледа мъжкарски и произнася патетични реплики. И вината не е във Веселин Плачков - актьорът е сред малкото силни черти на филма. Просто е попаднал на кофти сценарий и режисура. Всъщност, нито един образ не беше разгърнат и завършен - имаше само лица, които стояха на екрана и вършеха различни действия. Всяка емоция - яд, сила, злоба, печал, радост, идваха и си отиваха, породени от нищо, недовършени и необосновани. Немалко от актьорите стояха крайно неубедително на екран и някак неестествено звучеше съвременният книжовен език, с вметната тук-там вехта дума, във възрожденска епоха. Да беше се консултирал Максим Генчев с Милен Русков, например, за диалекти и наречия.
Сюжетът се лашка ужасно хаотично и безцелно из трите часа на
Дякон Левски. Историята не държи постоянна линия, дори не са и няколко паралелни сюжета. Просто се случват събития, често без връзка едно с друго, а сцените изглеждат като продължение или предистория на нещо, което просто го няма и присъстващите кадри увисват недъгаво във филма.
Безобразното и безцелно ползване на забавен каданс, с и без причина, откровено дразни. А каскадьорите от Бага-Тур ползват една и съща хватка и при тренировките на българските легионери, и при различни ръкопашни схватки, като разбира се, тя също е на забавен каданс. Плюс баталните сцени и няколко подхвърляния и падания на предмети. Абсолютно ненужно.
Филмът е наблъскан с неадекватни решения и сцени. Защо и откъде дойде убийството на бащата на Левски? Как така малкото момче, което не желаеше да постъпва в манастир, в момента, в който влезе в светата обител, запя ангелогласно - ей тъй, от нищото? Откъде се появи хубавката даскалица, която изтърва една книга, докато минаваше по мостче? Как така в този момент Левски беше застанал под моста, улови книгата и тя, на забавен каданс, прелетя обратно и кацна върху купчината? После Дяконът се появи горе, погледна момата и без да продума, събу чепика й, за да извади попаднало там камъче. Откъде го видя? В любовния сюжет нямаше никакво напрежение, драма или романс. Появи се и изчезна в нищото със самоубийството на учителката. Която беше и монахиня. Какво? Не, защо? А мазохистът Левски, който всеки път, когато препуснеше сам нанякъде, го правеше под пороен дъжд? Заради драматизма ли, или просто човекът обича да го вали и чака да зашиба, преди да се метне на коня? А знаеш ли, че Васил Левски е събирателен образ между Зоро и Уокър? Той хвърля гърнето с мощите на свети Игнатий във въздуха, пребива трима турци и после го улавя. Скача от койката в казармата, хванал незнайно откъде знамето с девиза Свобода или смърт (което е ушито за пръв път няколко години по-късно, но да не издребняваме) и, ползвайки го за копие, пробожда в гърдите турски войник. Как така български свещеник прави предсказания за смъртта на Апостола по лунен календар - откъде накъде такъв мистицизъм? Имам и още един въпрос - защо режисьорите смятат, че Ники Сотиров е отличният избор за ролята на чужденец във филмите си? Нито физиономията, нито английският му стоят като на британец. А той пък откъде беше развил мания в преследване на свети мощи? От какъв зор подкокоросваше революционери да правят това и онова?
Още един от хаотичните похвати в
Дякон Левски е излишният и самоцелен символизъм. Сянката от прозореца, падаща като кръст върху лицето на Левски по време на разпита. Кървавата стигмата на гърдите му под формата на кръст, докато вече е на бесилото. Доброто заптие по време на разпита, което се застъпи за него с думите „невинен е”. Очаквах да си умие ръцете като Пилат Понтийски. И двата момента, които изглеждаха като нескопосано взети от
Андрей Рубльов на великия Тарковски - невръстният Васил рови с клечка в кална локва пред манастира - асоциацията с филма от 1966 и измиването на четките в потока беше неминуема. Както и черният кон на белия сняг. Левски, който крещи „Да живее България!” с наденат клуп на гърлото. Сещаш ли се за вика „Freedooooom!” на Мел Гибсън в
Смело сърце?
Нека за финал завършим с двете достойнства на филма. Едното от тях се нарича Веселин Плачков. Въпреки сюжета, той стои сигурно и твърдо в ролята на една от най-важните фигури в българската история и печели симпатии. Второто е великолепната музика на Исихия.
Дякон Левски е слаб филм, кекав и неубедителен. Нито задава въпроси, нито дава отговори, не изгражда образи и не разказва история. Стои тромаво в пространството с трите си часа несигурен сюжет и празни фигури, а фактът, че през 10-15 минути в залата избухваха аплодисменти, предполага или наличието на платени клакьори, или присъствието на непретнциозни националисти. И не, репликата „да ти еба майката” в края на филма далеч не е проблемна - всеки от нас - и ти, и баща ти, и брат ти, псува в някаква ситуация. Проблемно е присъствието на тази лента в съвременното българско кино, което има нужда от силен токов удар, а не от безидеен тричасов хаос.
{{trailer}}
Текст Ивайло Александров
Филмът е част от програмата на София Филм Фест 2015.Още преди две години в медийното пространство се поразмърда мълвата, че се готви нов игрален филм за Васил Левски. Тъй като българското кино е в амок, особено що се касае до предосвобожденски сюжети, немалко специалисти, киномани и просто любопитници се заослушваха какво точно ще предложи новата лента на Максим Генчев. Премиерата беше този понеделник, 16 февруари в НДК. А послевкусът е, меко казано, блудкав. Защото:
Когато заглавието на филм е име, независимо чие, очаква се, че ще изградиш образа на главния си герой, изтъкан от събитията, емоциите, желанията и целите му. Ще изваеш личност, ще покажеш характер и присъствие. Още повече, когато разполагаш с над три часа за това. За тези повече от 180 минути видяхме един и същи Левски, който снове напред-назад, гледа мъжкарски и произнася патетични реплики. И вината не е във Веселин Плачков - актьорът е сред малкото силни черти на филма. Просто е попаднал на кофти сценарий и режисура. Всъщност, нито един образ не беше разгърнат и завършен - имаше само лица, които стояха на екрана и вършеха различни действия. Всяка емоция - яд, сила, злоба, печал, радост, идваха и си отиваха, породени от нищо, недовършени и необосновани. Немалко от актьорите стояха крайно неубедително на екран и някак неестествено звучеше съвременният книжовен език, с вметната тук-там вехта дума, във възрожденска епоха. Да беше се консултирал Максим Генчев с Милен Русков, например, за диалекти и наречия.
Сюжетът се лашка ужасно хаотично и безцелно из трите часа на Дякон Левски. Историята не държи постоянна линия, дори не са и няколко паралелни сюжета. Просто се случват събития, често без връзка едно с друго, а сцените изглеждат като продължение или предистория на нещо, което просто го няма и присъстващите кадри увисват недъгаво във филма.
Безобразното и безцелно ползване на забавен каданс, с и без причина, откровено дразни. А каскадьорите от Бага-Тур ползват една и съща хватка и при тренировките на българските легионери, и при различни ръкопашни схватки, като разбира се, тя също е на забавен каданс. Плюс баталните сцени и няколко подхвърляния и падания на предмети. Абсолютно ненужно.
Филмът е наблъскан с неадекватни решения и сцени. Защо и откъде дойде убийството на бащата на Левски? Как така малкото момче, което не желаеше да постъпва в манастир, в момента, в който влезе в светата обител, запя ангелогласно - ей тъй, от нищото? Откъде се появи хубавката даскалица, която изтърва една книга, докато минаваше по мостче? Как така в този момент Левски беше застанал под моста, улови книгата и тя, на забавен каданс, прелетя обратно и кацна върху купчината? После Дяконът се появи горе, погледна момата и без да продума, събу чепика й, за да извади попаднало там камъче. Откъде го видя? В любовния сюжет нямаше никакво напрежение, драма или романс. Появи се и изчезна в нищото със самоубийството на учителката. Която беше и монахиня. Какво? Не, защо? А мазохистът Левски, който всеки път, когато препуснеше сам нанякъде, го правеше под пороен дъжд? Заради драматизма ли, или просто човекът обича да го вали и чака да зашиба, преди да се метне на коня? А знаеш ли, че Васил Левски е събирателен образ между Зоро и Уокър? Той хвърля гърнето с мощите на свети Игнатий във въздуха, пребива трима турци и после го улавя. Скача от койката в казармата, хванал незнайно откъде знамето с девиза Свобода или смърт (което е ушито за пръв път няколко години по-късно, но да не издребняваме) и, ползвайки го за копие, пробожда в гърдите турски войник. Как така български свещеник прави предсказания за смъртта на Апостола по лунен календар - откъде накъде такъв мистицизъм? Имам и още един въпрос - защо режисьорите смятат, че Ники Сотиров е отличният избор за ролята на чужденец във филмите си? Нито физиономията, нито английският му стоят като на британец. А той пък откъде беше развил мания в преследване на свети мощи? От какъв зор подкокоросваше революционери да правят това и онова?
Още един от хаотичните похвати в Дякон Левски е излишният и самоцелен символизъм. Сянката от прозореца, падаща като кръст върху лицето на Левски по време на разпита. Кървавата стигмата на гърдите му под формата на кръст, докато вече е на бесилото. Доброто заптие по време на разпита, което се застъпи за него с думите „невинен е”. Очаквах да си умие ръцете като Пилат Понтийски. И двата момента, които изглеждаха като нескопосано взети от Андрей Рубльов на великия Тарковски - невръстният Васил рови с клечка в кална локва пред манастира - асоциацията с филма от 1966 и измиването на четките в потока беше неминуема. Както и черният кон на белия сняг. Левски, който крещи „Да живее България!” с наденат клуп на гърлото. Сещаш ли се за вика „Freedooooom!” на Мел Гибсън в Смело сърце?
Нека за финал завършим с двете достойнства на филма. Едното от тях се нарича Веселин Плачков. Въпреки сюжета, той стои сигурно и твърдо в ролята на една от най-важните фигури в българската история и печели симпатии. Второто е великолепната музика на Исихия.
Дякон Левски е слаб филм, кекав и неубедителен. Нито задава въпроси, нито дава отговори, не изгражда образи и не разказва история. Стои тромаво в пространството с трите си часа несигурен сюжет и празни фигури, а фактът, че през 10-15 минути в залата избухваха аплодисменти, предполага или наличието на платени клакьори, или присъствието на непретнциозни националисти. И не, репликата „да ти еба майката” в края на филма далеч не е проблемна - всеки от нас - и ти, и баща ти, и брат ти, псува в някаква ситуация. Проблемно е присъствието на тази лента в съвременното българско кино, което има нужда от силен токов удар, а не от безидеен тричасов хаос.
{{trailer}}
Текст Ивайло Александров
Филмът е част от програмата на София Филм Фест 2015.
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители