Още преди две години в медийното пространство се поразмърда мълвата,
че се готви нов игрален филм за Васил Левски. Тъй като българското кино е
в амок, особено що се касае до предосвобожденски сюжети, немалко
специалисти, киномани и просто любопитници се заослушваха какво точно ще
предложи новата лента на Максим Генчев. Премиерата беше този
понеделник, 16 февруари в НДК. А послевкусът е, меко казано, блудкав.
Защото:
Когато заглавието на филм е име, независимо чие, очаква се, че ще
изградиш образа на главния си герой, изтъкан от събитията, емоциите,
желанията и целите му. Ще изваеш личност, ще покажеш характер и
присъствие. Още повече, когато разполагаш с над три часа за това. За
тези повече от 180 минути видяхме един и същи Левски, който снове
напред-назад, гледа мъжкарски и произнася патетични реплики. И вината не
е във Веселин Плачков - актьорът е сред малкото силни черти на филма.
Просто е попаднал на кофти сценарий и режисура. Всъщност, нито един
образ не беше разгърнат и завършен - имаше само лица, които стояха на
екрана и вършеха различни действия. Всяка емоция - яд, сила, злоба,
печал, радост, идваха и си отиваха, породени от нищо, недовършени и
необосновани. Немалко от актьорите стояха крайно неубедително на екран и
някак неестествено звучеше съвременният книжовен език, с вметната
тук-там вехта дума, във възрожденска епоха. Да беше се консултирал
Максим Генчев с Милен Русков, например, за диалекти и наречия.
Сюжетът се лашка ужасно хаотично и безцелно из трите часа на
Дякон Левски.
Историята не държи постоянна линия, дори не са и няколко паралелни
сюжета. Просто се случват събития, често без връзка едно с друго, а
сцените изглеждат като продължение или предистория на нещо, което просто
го няма и присъстващите кадри увисват недъгаво във филма.
Безобразното и безцелно ползване на забавен каданс, с и без причина,
откровено дразни. А каскадьорите от Бага-Тур ползват една и съща хватка и
при тренировките на българските легионери, и при различни ръкопашни
схватки, като разбира се, тя също е на забавен каданс. Плюс баталните
сцени и няколко подхвърляния и падания на предмети. Абсолютно ненужно.
Филмът е наблъскан с неадекватни решения и сцени. Защо и откъде дойде
убийството на бащата на Левски? Как така малкото момче, което не
желаеше да постъпва в манастир, в момента, в който влезе в светата
обител, запя ангелогласно - ей тъй, от нищото? Откъде се появи хубавката
даскалица, която изтърва една книга, докато минаваше по мостче? Как
така в този момент Левски беше застанал под моста, улови книгата и тя,
на забавен каданс, прелетя обратно и кацна върху купчината? После
Дяконът се появи горе, погледна момата и без да продума, събу чепика й,
за да извади попаднало там камъче. Откъде го видя? В любовния сюжет
нямаше никакво напрежение, драма или романс. Появи се и изчезна в нищото
със самоубийството на учителката. Която беше и монахиня. Какво? Не,
защо? А мазохистът Левски, който всеки път, когато препуснеше сам
нанякъде, го правеше под пороен дъжд? Заради драматизма ли, или просто
човекът обича да го вали и чака да зашиба, преди да се метне на коня? А
знаеш ли, че Васил Левски е събирателен образ между Зоро и Уокър? Той
хвърля гърнето с мощите на свети Игнатий във въздуха, пребива трима
турци и после го улавя. Скача от койката в казармата, хванал незнайно
откъде знамето с девиза Свобода или смърт (което е ушито за пръв път
няколко години по-късно, но да не издребняваме) и, ползвайки го за
копие, пробожда в гърдите турски войник. Как така български свещеник
прави предсказания за смъртта на Апостола по лунен календар - откъде
накъде такъв мистицизъм? Имам и още един въпрос - защо режисьорите
смятат, че Ники Сотиров е отличният избор за ролята на чужденец във
филмите си? Нито физиономията, нито английският му стоят като на
британец. А той пък откъде беше развил мания в преследване на свети
мощи? От какъв зор подкокоросваше революционери да правят това и онова?
Още един от хаотичните похвати в
Дякон Левски е излишният и
самоцелен символизъм. Сянката от прозореца, падаща като кръст върху
лицето на Левски по време на разпита. Кървавата стигмата на гърдите му
под формата на кръст, докато вече е на бесилото. Доброто заптие по време
на разпита, което се застъпи за него с думите „невинен е”. Очаквах да
си умие ръцете като Пилат Понтийски. И двата момента, които изглеждаха
като нескопосано взети от
Андрей Рубльов на великия Тарковски -
невръстният Васил рови с клечка в кална локва пред манастира -
асоциацията с филма от 1966 и измиването на четките в потока беше
неминуема. Както и черният кон на белия сняг. Левски, който крещи „Да
живее България!” с наденат клуп на гърлото. Сещаш ли се за вика
„Freedooooom!” на Мел Гибсън в
Смело сърце?
Нека за финал завършим с двете достойнства на филма. Едното от тях се
нарича Веселин Плачков. Въпреки сюжета, той стои сигурно и твърдо в
ролята на една от най-важните фигури в българската история и печели
симпатии. Второто е великолепната музика на Исихия.
Дякон Левски е слаб филм, кекав и неубедителен. Нито задава
въпроси, нито дава отговори, не изгражда образи и не разказва история.
Стои тромаво в пространството с трите си часа несигурен сюжет и празни
фигури, а фактът, че през 10-15 минути в залата избухваха аплодисменти,
предполага или наличието на платени клакьори, или присъствието на
непретнциозни националисти. И не, репликата „да ти еба майката” в края
на филма далеч не е проблемна - всеки от нас - и ти, и баща ти, и брат
ти, псува в някаква ситуация. Проблемно е присъствието на тази лента в
съвременното българско кино, което има нужда от силен токов удар, а не
от безидеен тричасов хаос.
{{trailer}}
Текст Ивайло Александров
Филмът е част от програмата на София Филм Фест 2015.Още преди две години в медийното пространство се поразмърда мълвата,
че се готви нов игрален филм за Васил Левски. Тъй като българското кино е
в амок, особено що се касае до предосвобожденски сюжети, немалко
специалисти, киномани и просто любопитници се заослушваха какво точно ще
предложи новата лента на Максим Генчев. Премиерата беше този
понеделник, 16 февруари в НДК. А послевкусът е, меко казано, блудкав.
Защото:
Когато заглавието на филм е име, независимо чие, очаква се, че ще
изградиш образа на главния си герой, изтъкан от събитията, емоциите,
желанията и целите му. Ще изваеш личност, ще покажеш характер и
присъствие. Още повече, когато разполагаш с над три часа за това. За
тези повече от 180 минути видяхме един и същи Левски, който снове
напред-назад, гледа мъжкарски и произнася патетични реплики. И вината не
е във Веселин Плачков - актьорът е сред малкото силни черти на филма.
Просто е попаднал на кофти сценарий и режисура. Всъщност, нито един
образ не беше разгърнат и завършен - имаше само лица, които стояха на
екрана и вършеха различни действия. Всяка емоция - яд, сила, злоба,
печал, радост, идваха и си отиваха, породени от нищо, недовършени и
необосновани. Немалко от актьорите стояха крайно неубедително на екран и
някак неестествено звучеше съвременният книжовен език, с вметната
тук-там вехта дума, във възрожденска епоха. Да беше се консултирал
Максим Генчев с Милен Русков, например, за диалекти и наречия.
Сюжетът се лашка ужасно хаотично и безцелно из трите часа на Дякон Левски.
Историята не държи постоянна линия, дори не са и няколко паралелни
сюжета. Просто се случват събития, често без връзка едно с друго, а
сцените изглеждат като продължение или предистория на нещо, което просто
го няма и присъстващите кадри увисват недъгаво във филма.
Безобразното и безцелно ползване на забавен каданс, с и без причина,
откровено дразни. А каскадьорите от Бага-Тур ползват една и съща хватка и
при тренировките на българските легионери, и при различни ръкопашни
схватки, като разбира се, тя също е на забавен каданс. Плюс баталните
сцени и няколко подхвърляния и падания на предмети. Абсолютно ненужно.
Филмът е наблъскан с неадекватни решения и сцени. Защо и откъде дойде
убийството на бащата на Левски? Как така малкото момче, което не
желаеше да постъпва в манастир, в момента, в който влезе в светата
обител, запя ангелогласно - ей тъй, от нищото? Откъде се появи хубавката
даскалица, която изтърва една книга, докато минаваше по мостче? Как
така в този момент Левски беше застанал под моста, улови книгата и тя,
на забавен каданс, прелетя обратно и кацна върху купчината? После
Дяконът се появи горе, погледна момата и без да продума, събу чепика й,
за да извади попаднало там камъче. Откъде го видя? В любовния сюжет
нямаше никакво напрежение, драма или романс. Появи се и изчезна в нищото
със самоубийството на учителката. Която беше и монахиня. Какво? Не,
защо? А мазохистът Левски, който всеки път, когато препуснеше сам
нанякъде, го правеше под пороен дъжд? Заради драматизма ли, или просто
човекът обича да го вали и чака да зашиба, преди да се метне на коня? А
знаеш ли, че Васил Левски е събирателен образ между Зоро и Уокър? Той
хвърля гърнето с мощите на свети Игнатий във въздуха, пребива трима
турци и после го улавя. Скача от койката в казармата, хванал незнайно
откъде знамето с девиза Свобода или смърт (което е ушито за пръв път
няколко години по-късно, но да не издребняваме) и, ползвайки го за
копие, пробожда в гърдите турски войник. Как така български свещеник
прави предсказания за смъртта на Апостола по лунен календар - откъде
накъде такъв мистицизъм? Имам и още един въпрос - защо режисьорите
смятат, че Ники Сотиров е отличният избор за ролята на чужденец във
филмите си? Нито физиономията, нито английският му стоят като на
британец. А той пък откъде беше развил мания в преследване на свети
мощи? От какъв зор подкокоросваше революционери да правят това и онова?
Още един от хаотичните похвати в Дякон Левски е излишният и
самоцелен символизъм. Сянката от прозореца, падаща като кръст върху
лицето на Левски по време на разпита. Кървавата стигмата на гърдите му
под формата на кръст, докато вече е на бесилото. Доброто заптие по време
на разпита, което се застъпи за него с думите „невинен е”. Очаквах да
си умие ръцете като Пилат Понтийски. И двата момента, които изглеждаха
като нескопосано взети от Андрей Рубльов на великия Тарковски -
невръстният Васил рови с клечка в кална локва пред манастира -
асоциацията с филма от 1966 и измиването на четките в потока беше
неминуема. Както и черният кон на белия сняг. Левски, който крещи „Да
живее България!” с наденат клуп на гърлото. Сещаш ли се за вика
„Freedooooom!” на Мел Гибсън в Смело сърце?
Нека за финал завършим с двете достойнства на филма. Едното от тях се
нарича Веселин Плачков. Въпреки сюжета, той стои сигурно и твърдо в
ролята на една от най-важните фигури в българската история и печели
симпатии. Второто е великолепната музика на Исихия.
Дякон Левски е слаб филм, кекав и неубедителен. Нито задава
въпроси, нито дава отговори, не изгражда образи и не разказва история.
Стои тромаво в пространството с трите си часа несигурен сюжет и празни
фигури, а фактът, че през 10-15 минути в залата избухваха аплодисменти,
предполага или наличието на платени клакьори, или присъствието на
непретнциозни националисти. И не, репликата „да ти еба майката” в края
на филма далеч не е проблемна - всеки от нас - и ти, и баща ти, и брат
ти, псува в някаква ситуация. Проблемно е присъствието на тази лента в
съвременното българско кино, което има нужда от силен токов удар, а не
от безидеен тричасов хаос.
{{trailer}}
Текст Ивайло Александров
Филмът е част от програмата на София Филм Фест 2015.
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители