Освен че обхожда уставната архитектура и правите булеварди, строени безплатно от 50 хиляди надъхани бригадири в края на 50-те, камерата се спира на няколко лични истории, очертаващи минало и сегашно, мечти и реалност. Пръкнал се от нищото във вихъра на комунистическата утопия, Димитровград също тъй екстремно преминава към пазарната икономика: за бивш фронтмен на местна рок банда с успехи през 90-те да прави чалга е логичен, макар и нежелан изход, а за кръшна тийнейджърка с вокален талант да стане фолк звезда е интимен блян, подкрепян с две ръце от семейството й. Но те поне гледат напред, за разлика от Бригадирския клуб, който в носталгични сбирки пее за несбъдналото се „светло бъдеще" и си саморъкопляска като на пленум. Баща и син пък никога няма да си проговорят заради партийна вражда и ни става малко страшно, че политиката така умело промива мозъци.
Щеше ни се филмът да бе по-аналитичен по отношение на връзката между двата паралелни свята в Димитровград, вместо само да констатира действителността. Щеше ни се и Светльо Драганов да не беше толкова ехидно манипулативен спрямо героите си - техните стремления, удавени в кич и комични за родените на жълтите павета, не заслужават присмех, а разбиране. Въпреки неравностите обаче, филмът се гледа на един дъх и с интерес, защото е огледало на българския политически и естетически фарс, който ни се налага да живеем.
с една дума
ДИМИТРОВГРАД. Строен е като по учебник - според архитектурните норми от римско време и принципите на съветското градоустройство. Излиза, че е емблематичен за историята ни (макар и с грозота), поради което има идея да се обяви за паметник на културата от национално значение. Отгоре на всичко е поканен да участва в някакъв извратен европейски проект за тоталитарен туризъм, чийто маршрут включва общо 15 града. Текст Мариана Христова
И да не сме ходили в Димитровград, той
присъства неизменно в живота ни. Там е фабриката за чалга Пайнер, която ни
облъчва безмилостно и всекидневно, особено откакто поп фолкът вече не е
субкултура, ами нахлу и в националните телевизии. В този смисъл документалният Град на мечти на режисьора Светльо
Драганов попада право в целта - ако искаме да разберем простотията и лошия
вкус, които ни връхлетяха, преди да се усетим, нека погледнем към Димитровград.
Не че там е изворът на всички злини, но концентрацията на евтина еклектика с
повей от соц, политически абсурд и безпътица е със смайващо висок коефициент.
Освен че обхожда уставната архитектура
и правите булеварди, строени безплатно от 50 хиляди надъхани бригадири в края
на 50-те, камерата се спира на няколко лични истории, очертаващи минало и
сегашно, мечти и реалност. Пръкнал се от нищото във вихъра на комунистическата
утопия, Димитровград също тъй екстремно преминава към пазарната икономика: за
бивш фронтмен на местна рок банда с успехи през 90-те да прави чалга е логичен,
макар и нежелан изход, а за кръшна тийнейджърка с вокален талант да стане
фолк звезда е интимен блян, подкрепян с две ръце от семейството й. Но те поне
гледат напред, за разлика от Бригадирския клуб, който в носталгични сбирки пее
за несбъдналото се „светло бъдеще" и си саморъкопляска като на пленум. Баща и
син пък никога няма да си проговорят заради партийна вражда и ни става малко
страшно, че политиката така умело промива мозъци.
Щеше ни се филмът да бе по-аналитичен
по отношение на връзката между двата паралелни свята в Димитровград, вместо
само да констатира действителността. Щеше ни се и Светльо Драганов да не беше
толкова ехидно манипулативен спрямо героите си - техните стремления, удавени в
кич и комични за родените на жълтите павета, не заслужават присмех, а
разбиране. Въпреки неравностите обаче, филмът се гледа на един дъх и с интерес,
защото е огледало на българския политически и естетически фарс, който ни се
налага да живеем.
с една дума
ДИМИТРОВГРАД. Строен е като по учебник - според
архитектурните норми от римско време и принципите на съветското градоустройство.
Излиза, че е емблематичен за историята ни (макар и с грозота), поради което има
идея да се обяви за паметник на културата от национално значение. Отгоре на
всичко е поканен да участва в някакъв извратен европейски проект за тоталитарен
туризъм, чийто маршрут включва общо 15 града.
Текст Мариана Христова