Бягството е най-правилното решение. Финалът остава отворен като врата към света, през която някой току-що е прекрачил.
Историята е толкова проста и натуралистична, че хваща за гърлото. Завръзката е погребение. Развръзката е свобода. Героите са млади, кипят от живот и се чувстват като затворници, оковани в железните правила на малкото българско село. Те са компания от няколко тийнейджъри, чиято душа е свободолюбивата Лора - в ролята е блестящата Анна Манолова. Героинята й е изолирана веднага след смъртта на баща й. Защото отказва да спазва традициите и избира свободата да напусне родното място, защото се задушава с черната жалейка, увиснала като бесило около врата й. Историята е биографична.
Пълнометражният филмов дебют на Елица Петкова вече е носител на две големи награди - специалното признание на журито на тазгодишното Берлинале в категория Генерация 14плюс и Голямата награда на тазгодишния СФФ. Има защо филмът да предизвиква толкова голям интерес. Преди всичко, младата режисьорка разказва историята си непринудено, безхитростно и автентично. И тук не говорим само за брилянтния кастинг и изненадващо добрата колаборация между известни професионални актьори (Снежина Петрова в ролята на майката) и непрофесионалните участници. Нито имаме предвид само великолепната среда от натуршчици, която на практика създава "душата на филма" - бабите в селото с пронизващите песни на оплаквачки от погребения и с ежедневните им диалози, както и отрудените селски мъже, чиято скромност и смиреност се римуват с морал. Разбира се, това е една много идеализирана представа на българското село. На практика става дума за една забравена от бога социална среда с патриархални порядки, в която мисълта, че хората ще видят и чуят нещо извън традиционните им представи, е равносилна на самоубийство.
Действително, трудно е днес да си представим,
че все още някъде в тази страна има места, в които се спазват дългогодишни
жалейки. Това означава отказ не само от нормален светски живот, но и от бъдеще.
Мъчителен отказ от свобода, обричащ жертвите на доброволна аскетика. Защото "така трябва" и "внимавай, хората вече говорят". Този конфликт обрича съдбата
на главната героиня и Лора трябва да реши дали да застане на страната на живота
и на ярката си индивидуалност, или да заеме пораженческа позиция на човек, чието
семейство тлее под сянката на смъртта. Тя избира първото. Изборът й е
драматичен: не само семейството, но и цялото село заедно с най-близките й
приятели се отдръпват от нея, изолират я и на практика я убиват с мълчание.
Бягството е най-правилното решение. Финалът
остава отворен като врата към света, през която някой току-що е прекрачил.
Освен с автентизма, натурализма, силните характери и деликатния психологизъм, Жалейка печели още с ефектното окрупняване на детайлите, които често са невидими за окото. Има няколко силни паузи и една кулминация, след която за съжаление действието потича равно, чак до финала. Завръзката със смъртта е на 40-ата минута. Преди и след този граничен момент много от кадрите са прекалено удължени и въпреки че стоят автентично, приличат повече на теренно изследване с антропологична цел, отколкото на приковаващи вниманието сцени. Целият филм можеше да бъде събран в един час време, сгъстено и силно като юмрук.
Да не забравяме, че Жалейка е студентски филм и именно като такъв дава заявка за нещо много сериозно, което очакваме с нетърпение. Има защо да се гледа.
{{trailer}}
Текст Патриция Николова