Жените, които запяха

Реха Ердем е изключителен турски режисьор, въпреки че в момента цялата ни киногилдия е прехласната от последното киноприключение на колегата му Нури Бигле Джейлан Зимен сън и сякаш критиката бяга от необходимостта да се говори за творчеството на Ердем, а в част от филмите му като партньор участва НФЦ. През последните две години благодарение на филмовия фестивал MENAR, посветен на съвременните кинооткровения на страни от близкия изток и северна Африка, столичната публика се запозна с най-новите творби на Ердем, които са високо оценени от престижни международни фестивали.

Жените, които запяха е може би най-отворената към публиката творба в сравнение с предишните му бунтарски произведения, в които персонажите  са социални аутисти-жертва на фамилни порядки, политически и релегиозни стереотипи. Подобно на другите му филми природата като действащо лице отново присъства със своите обитатели: елени, коне, падащи дървета, луна, нощите със своите тайнства, които не са обикновен спътник на житейските дилеми, а знак от Бог. В тази посока Ердем може би е съпоставим с отвъдокеанския магьосник Дейвид Линч. От друга страна Жените, които запяха е близък до енергията на киното на Фелини, благодарение на актрисата Бинур Кая (Есме), чието излъчване бихме съпоставили с актьорската природа на Джулиета Мазина или Мая Новоселска.

Сюжетът: остров в близост до Истанбул подлежи на евакуация поради вероятността да бъде опасна земетръсна зона. Населението напуска мястото, но неочаквано се появява гостенка отвън - младата Мерием (Денис Хазгюлер). Заедно с нея на острова пристига синът на богатия Месут (Кеворк Маликян), за да прекара последните дни от живота си в търсене на прошка. Адем (Филип Ардити) е неизлечимо болен безделник, с постоянна мания да бъде обект на чуждото внимание. За здравето на хората отговаря стар доктор, който някога е извършил грях, но с добрите си дела може би изкупува вината си. Най-интересната и безспорно най-човечната странна птица е слугинята Есме, която ивършва чудотворства и винаги намира начин да общува с Бог. Жените, които се появяват в живота на Месут и доктора, въпреки усещането за наближаването на бедствието, успяват да преодолеят тревогата си с песни и така създават баланс в тягостното предчувствие за край. Островът е странно място, където всеки ден умира по един красив кон. Епидемията и спирането на комуникацията със света вещаят настъпването на Апокалипсис. На фона на тази маргинална ситуация, отношенията между героите не са лишени от страст, ревност, ирония и любов. Един глас постоянно коментира, чрез облечени в тайнство и символика думи, случващото се.

Жените, които запяха е чувствен филм, поредното визуално пиршество за сетивата, така характерно за творчеството на Ердем. След филма му Космос (2010), препускайки визуално през приключенията на Жин (2013) до Жените, които запяха Ердем е навлязъл в друг етап на естетическо изразяване. И ако по-ранните му произведения като Слънчице мое и Пет времена са съсредоточени в социалния топос на бунта, то тук все по-осезателно откриваме иносказание и мъдрост, която прегръща света като му дарява вяра и утеха в търсенето на ключа към времето, в търсенето на Бог.

Награди:
МФФ Анкара - награди за най-добър режисьор, най-добра поддържаща актриса (Дениз Хасгюлер), операторско майсторство, сценография и звук; 
МФФ Истанбул - награда за монтаж;

{{trailer}}

Текст Елица Матеева

Реха Ердем е изключителен турски режисьор, въпреки че в момента цялата ни киногилдия е прехласната от последното киноприключение на колегата му Нури Бигле Джейлан Зимен сън и сякаш критиката бяга от необходимостта да се говори за творчеството на Ердем, а в част от филмите му като партньор участва НФЦ. През последните две години благодарение на филмовия фестивал MENAR, посветен на съвременните кинооткровения на страни от близкия изток и северна Африка, столичната публика се запозна с най-новите творби на Ердем, които са високо оценени от престижни международни фестивали.

Жените, които запяха е може би най-отворената към публиката творба в сравнение с предишните му бунтарски произведения, в които персонажите  са социални аутисти-жертва на фамилни порядки, политически и релегиозни стереотипи. Подобно на другите му филми природата като действащо лице отново присъства със своите обитатели: елени, коне, падащи дървета, луна, нощите със своите тайнства, които не са обикновен спътник на житейските дилеми, а знак от Бог. В тази посока Ердем може би е съпоставим с отвъдокеанския магьосник Дейвид Линч. От друга страна Жените, които запяха е близък до енергията на киното на Фелини, благодарение на актрисата Бинур Кая (Есме), чието излъчване бихме съпоставили с актьорската природа на Джулиета Мазина или Мая Новоселска.

Сюжетът: остров в близост до Истанбул подлежи на евакуация поради вероятността да бъде опасна земетръсна зона. Населението напуска мястото, но неочаквано се появява гостенка отвън - младата Мерием (Денис Хазгюлер). Заедно с нея на острова пристига синът на богатия Месут (Кеворк Маликян), за да прекара последните дни от живота си в търсене на прошка. Адем (Филип Ардити) е неизлечимо болен безделник, с постоянна мания да бъде обект на чуждото внимание. За здравето на хората отговаря стар доктор, който някога е извършил грях, но с добрите си дела може би изкупува вината си. Най-интересната и безспорно най-човечната странна птица е слугинята Есме, която ивършва чудотворства и винаги намира начин да общува с Бог. Жените, които се появяват в живота на Месут и доктора, въпреки усещането за наближаването на бедствието, успяват да преодолеят тревогата си с песни и така създават баланс в тягостното предчувствие за край. Островът е странно място, където всеки ден умира по един красив кон. Епидемията и спирането на комуникацията със света вещаят настъпването на Апокалипсис. На фона на тази маргинална ситуация, отношенията между героите не са лишени от страст, ревност, ирония и любов. Един глас постоянно коментира, чрез облечени в тайнство и символика думи, случващото се.

Жените, които запяха е чувствен филм, поредното визуално пиршество за сетивата, така характерно за творчеството на Ердем. След филма му Космос (2010), препускайки визуално през приключенията на Жин (2013) до Жените, които запяха Ердем е навлязъл в друг етап на естетическо изразяване. И ако по-ранните му произведения като Слънчице мое и Пет времена са съсредоточени в социалния топос на бунта, то тук все по-осезателно откриваме иносказание и мъдрост, която прегръща света като му дарява вяра и утеха в търсенето на ключа към времето, в търсенето на Бог.

Награди:
МФФ Анкара - награди за най-добър режисьор, най-добра поддържаща актриса (Дениз Хасгюлер), операторско майсторство, сценография и звук; 
МФФ Истанбул - награда за монтаж;

{{trailer}}

Текст Елица Матеева

Гласували общо: 1 потребители