Отидох да гледам
Лъв - стъпки към дома без много очаквания. Просто прожекция на филм (официално тръгва по кината у нас този петък), в който участва любим актьор - Дев Пател и толкова.
Лека-полека навлязох в живота на малкия Сару, неговия по-голям брат Гудду, майка им и най-малката сестра. Те обитават една от многобройните провинции на Индия, в затънтено селце, където оцеляват всеки ден. Сблъсъкът с нищетата и мизерията като начин на живот, но и с приемането, търсенето на изход от всяка ситуация и духовността, беше поразителен. Сару помага с цялото си сърце на семейството си - носи камъни, краде въглища, рискувайки живота си, за да не стоят гладни, но не се оплаква, напротив щастлив е и свободен - обичан и обичащ.
Смайващо е как съдбата се намесва, за да отнеме на нямащите, и това, което ги държи. А именно – като ги раздели.
Сару се губи на една жп гара, опитвайки си отново да помогне на брат си с тежък нощен труд, съответно заспива в един влак и се буди след като машината е вече в движение. Заключено вътре, детето се отдалечава на хиляди километри (буквално) от дома. Попада в огромна Калкута.
Сега ще спра за малко разказа за филма и нека си представим заедно - какво е да се изгубиш в многомилионен град в Индия. Особено като си една педя висок. Човекопотокът буквално те понася, отнася и смазва, ако поиска. Ще ви дам следния пример - спомен на мой приятел, живял в Делхи. Когато негова позната идва на посещение в София, той я пита - дали й допада градът, а тя отговаря супер ентусиазирано –
Много, сър! Защо, Рехип? Защото тук има място.
Животът ти да мине в борба за пространство… Това се усеща изключително силно във филма. Другото е, че смъртта не стряска, тя живее сред хората и когато реши посочва някого. Тоест тя не е очакване, а ежедневие. И всичко това на фона на пъстрота, дим, реки, плаващи оранжеви цветя и ярки сарита…
Оттам насетне съдбата отново се намесва и отвежда този път Сару на друг континент - Австралия при неговите осиновители, изиграни от Никол Кидман и Дейвид Уенхам.
Силното присъствие на Никол като майка, избрала да помогне на вече страдащи деца, ме изуми. Нейният монолог, в който мотивира постъпките си, ме накара да разбера какъв е подвигът, но и самоспасението за жените, които са избрали да осиновят деца. Самата Никол в живота си е осиновила и отгледала две деца.
Миналото - другият герой във филма, се връща последователно, докато Сару не решава да се изправи срещу него. Това го измъква от тотално сриване на добре подредения от него и родителите му живот. Съдбата на другото осиновено дете от двойката е съвсем друга, изборите му също.
Сару предприема едно пътуване към дома с неясен изход, но с ясното съзнание, че това е единственото спасение за душата му.
Приятелката на Сару - в ролята Руни Мара, е тази, която го подкрепя и му дава кураж. Техните отношения са второстепенни, но все пак Руни оставя и своята следа във филма.
Накрая ще ви кажа, че всъщност живият живот е най-добрият сценарист. Филмът е по адаптация на книгата
A Long Way Home на самия Сару Брайърли
.
А седмата номинация за Оскар наистина трябваше да получи малкото момче, което играе Сару - Суни Павар. Очите и гласът на това дете ще ви държат дълго време замислени над живота и пътя въобще… Ще ви покажат как един лъв може да се спаси и завърне у дома, било то и след 25 години.
Текст Белослава Димитрова
Отидох да гледам Лъв - стъпки към дома без много очаквания. Просто прожекция на филм (официално тръгва по кината у нас този петък), в който участва любим актьор - Дев Пател и толкова.
Лека-полека навлязох в живота на малкия Сару, неговия по-голям брат Гудду, майка им и най-малката сестра. Те обитават една от многобройните провинции на Индия, в затънтено селце, където оцеляват всеки ден. Сблъсъкът с нищетата и мизерията като начин на живот, но и с приемането, търсенето на изход от всяка ситуация и духовността, беше поразителен. Сару помага с цялото си сърце на семейството си - носи камъни, краде въглища, рискувайки живота си, за да не стоят гладни, но не се оплаква, напротив щастлив е и свободен - обичан и обичащ.
Смайващо е как съдбата се намесва, за да отнеме на нямащите, и това, което ги държи. А именно – като ги раздели.
Сару се губи на една жп гара, опитвайки си отново да помогне на брат си с тежък нощен труд, съответно заспива в един влак и се буди след като машината е вече в движение. Заключено вътре, детето се отдалечава на хиляди километри (буквално) от дома. Попада в огромна Калкута.
Сега ще спра за малко разказа за филма и нека си представим заедно - какво е да се изгубиш в многомилионен град в Индия. Особено като си една педя висок. Човекопотокът буквално те понася, отнася и смазва, ако поиска. Ще ви дам следния пример - спомен на мой приятел, живял в Делхи. Когато негова позната идва на посещение в София, той я пита - дали й допада градът, а тя отговаря супер ентусиазирано – Много, сър! Защо, Рехип? Защото тук има място.
Животът ти да мине в борба за пространство… Това се усеща изключително силно във филма. Другото е, че смъртта не стряска, тя живее сред хората и когато реши посочва някого. Тоест тя не е очакване, а ежедневие. И всичко това на фона на пъстрота, дим, реки, плаващи оранжеви цветя и ярки сарита…
Оттам насетне съдбата отново се намесва и отвежда този път Сару на друг континент - Австралия при неговите осиновители, изиграни от Никол Кидман и Дейвид Уенхам.
Силното присъствие на Никол като майка, избрала да помогне на вече страдащи деца, ме изуми. Нейният монолог, в който мотивира постъпките си, ме накара да разбера какъв е подвигът, но и самоспасението за жените, които са избрали да осиновят деца. Самата Никол в живота си е осиновила и отгледала две деца.
Миналото - другият герой във филма, се връща последователно, докато Сару не решава да се изправи срещу него. Това го измъква от тотално сриване на добре подредения от него и родителите му живот. Съдбата на другото осиновено дете от двойката е съвсем друга, изборите му също.
Сару предприема едно пътуване към дома с неясен изход, но с ясното съзнание, че това е единственото спасение за душата му.
Приятелката на Сару - в ролята Руни Мара, е тази, която го подкрепя и му дава кураж. Техните отношения са второстепенни, но все пак Руни оставя и своята следа във филма.
Накрая ще ви кажа, че всъщност живият живот е най-добрият сценарист. Филмът е по адаптация на книгата A Long Way Home на самия Сару Брайърли.
А седмата номинация за Оскар наистина трябваше да получи малкото момче, което играе Сару - Суни Павар. Очите и гласът на това дете ще ви държат дълго време замислени над живота и пътя въобще… Ще ви покажат как един лъв може да се спаси и завърне у дома, било то и след 25 години.
Текст Белослава Димитрова
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители