от едно са потекло -
между тях и ний летим.
Хайде, в смраден лъх и пъклен дим!
Трите вещици от Макбет,
I действие, 1 сцена Нагледали сме се на какви ли не филмови и театрални интерпретации на Макбет, така че нямахме особено високи очаквания от новия филм на Джъстин Кързел, чиито снимки стартираха в момента, когато светът честваше 450 години от рождението на Английския Бард. Но англо-френско-американската копродукция с Майкъл Фасбендър и Марион Котияр в главните роли изненадва не само с изчистения рисунък на най-сложните и драматични сцени, но и с някои нови решения на централните образи, омотани с дебели пластове от клишета в стотици интерпретации в течение на векове.
Лудостта е плътно зад Макбет от погребението на невръстното му дете през срещите му с вещиците и привиденията на убитите хладнокръвно от маниакалната му ръка. Жертвите го следват по петите като проклятие от началото чак до ужасния му финал, логичен толкова, колкото и трагичен. Майкъл Фасбендър е драматично раздвоен в обсесията си от тиранията и властта Макбет, чиято трансформация върви лавинообразно. Макар и не толкова земетръсен като във филмите на Роман Полански (с Джон Финч, 1971) и Акира Куросава (Трон в кръв, 1957), образът му е психологически въздействащ, внимателно нюансиран и мащабен.
Всички женски образи - от демоничната лейди Макбет през изгорената на клада заедно с децата си лейди Макдъф до вещиците - са действени и мощни в способността си да изричат истини, които катализират събития. Но не и да променят съдбата, нито историята, нито дори елемент от собствената си биография. Пророчеството с предчувствие за апокалипсис е водеща линия и затова безмълното присъствие на вещиците (видими само за Макбет) по време на военните действия и спокойствието, с което наблюдават най-кървавите и ужасни моменти, е многозначително. От друга страна, когато те проговарят и изричат пророчествата си, изглеждат като обикновени селски жени с ясновидски способности, отколкото като същества от паралелен свят. Това също е абсолютно ново и интересно решение.
Новият Макбет започва силно като древногръцка трагедия и завършва като такава. Всичко, което се случва между първия и последния кадър, би могло да има и политическо послание, и повече ударност, особено в контекста на днешните кървави събития навсякъде по света, но авторите на филма са избрали по-трудното решение. А именно - да поднесат тази разкъсвана от ужасяващи грешки история като универсална кинематографична творба, изследваща темите за властта, манипулацията, контрола, властолюбието и сатанизма като разказ за окървавените стъпала на онази прословута стълба нагоре, която води надолу. {{trailer}} Текст Патриция Николова
Зло - добро, добро и зло
от едно са потекло -
между тях и ний летим.
Хайде, в смраден лъх и пъклен дим!
Трите вещици от Макбет,
I действие, 1 сцена
Нагледали сме се на какви ли не филмови и театрални интерпретации на Макбет, така че нямахме особено високи очаквания от новия филм на Джъстин Кързел, чиито снимки стартираха в момента, когато светът честваше 450 години от рождението на Английския Бард. Но англо-френско-американската копродукция с Майкъл Фасбендър и Марион Котияр в главните роли изненадва не само с изчистения рисунък на най-сложните и драматични сцени, но и с някои нови решения на централните образи, омотани с дебели пластове от клишета в стотици интерпретации в течение на векове.
Все пак не е без значение, че театралната атмосфера е много силен акцент.
Още от първия кадър с погребението на малкото дете на Макбет до последната безмълвна сцена с оцелелия Банко, затичан като уплашен, но решителен юноша към миналото, което ще роди кърваво бъдеще, докато фигурата му се губи в димна завеса - новият Макбет е изискано и дълбоко преживяване, което дава своя гледна точка в гениалната шекспирова творба, достатъчно обрасла с упражнения по стил върху нея. Именно заради този различен прочит, макар и поднесен не по модерен, а изцяло по класически начин, си заслужава да подарим на ума и сетивата си това смислено преживяване, което все по-рядко ни се удава да изпитаме в театралната зала.
Макбет и демоните
Лудостта е плътно зад Макбет от погребението на невръстното му дете през срещите му с вещиците и привиденията на убитите хладнокръвно от маниакалната му ръка. Жертвите го следват по петите като проклятие от началото чак до ужасния му финал, логичен толкова, колкото и трагичен. Майкъл Фасбендър е драматично раздвоен в обсесията си от тиранията и властта Макбет, чиято трансформация върви лавинообразно. Макар и не толкова земетръсен като във филмите на Роман Полански (с Джон Финч, 1971) и Акира Куросава (Трон в кръв, 1957), образът му е психологически въздействащ, внимателно нюансиран и мащабен.
Трудно е да се каже кои са неговите съмишленици и врагове - шотландските танове или демоните, които живеят в главата му. Безмълвните сцени са най-красноречиви. Включително и няколкото slow-motion моменти, насечени от брутален натурализъм в битките на тановете, показани с крупни детайли. За всички, които са очаквали повече динамика и техника в този вид сцени е разочароващ стилът, но все пак тук се следва театрална логика, а не кино ефектите, ползвани в баталните сцени на най-новите филми. Действието се развива много векове назад и е абсурдно конфликтната зона в миналото да се показва чрез супермодерните техники на съвременното кино.
Лейди Макбет и вещиците
Всички женски образи - от демоничната лейди Макбет през изгорената на клада заедно с децата си лейди Макдъф до вещиците - са действени и мощни в способността си да изричат истини, които катализират събития. Но не и да променят съдбата, нито историята, нито дори елемент от собствената си биография. Пророчеството с предчувствие за апокалипсис е водеща линия и затова безмълното присъствие на вещиците (видими само за Макбет) по време на военните действия и спокойствието, с което наблюдават най-кървавите и ужасни моменти, е многозначително. От друга страна, когато те проговарят и изричат пророчествата си, изглеждат като обикновени селски жени с ясновидски способности, отколкото като същества от паралелен свят. Това също е абсолютно ново и интересно решение.
Котияр е изградила много човешки образ на Лейди Макбет, чиято сила е в слабостта. Именно нейното разкаяние и чувство за гузност накрая успяват да събудят съчувствие, докато окървавеният образ на несъкрушимия деспот, в който се превръща любимият й, достигнал чрез поредица от убийства и интриги до кралския трон на Шотландия, става все по-слаб в мощта си. Демоните на лудостта са най-добрите му приятели до финала.
За съжаление, голяма част от репликите и появите на друг знаков женски образ, този на лейди Макдъф, са съкратени, вероятно за да изпъкне преди финалния акорд и да остане с репликата, че тиранинът навремето бил честен: след като изгарянето й заедно с всичките й деца избухва като обвинение пред лицето на разкайващата се лейди Макбет. Именно тази сцена най-сетне пречупва волята й и тя решава да се върне при умрялото си дете, напускайки света на убийствените разпри, демони, войни и кървави стихии. Във версията на Джъстин Кързел лейди Макбет избира пътя на покаянието и опита за катарзис, доколкото такъв въобще е възможен. Най-трагичната жертва на самозаблуда е самият Макбет, чиято деформация предизвиква едновременно отвращение и жал.
Между трагедия и апокалипсис
Новият Макбет започва силно като древногръцка трагедия и завършва като такава. Всичко, което се случва между първия и последния кадър, би могло да има и политическо послание, и повече ударност, особено в контекста на днешните кървави събития навсякъде по света, но авторите на филма са избрали по-трудното решение. А именно - да поднесат тази разкъсвана от ужасяващи грешки история като универсална кинематографична творба, изследваща темите за властта, манипулацията, контрола, властолюбието и сатанизма като разказ за окървавените стъпала на онази прословута стълба нагоре, която води надолу.
{{trailer}}
Текст Патриция Николова