Първо: Островът е доста различен от Пиеси-те, на което бурно ръкопляскаме. Не само заради френската муцунка на Летисия Каста и датския перчем на Туре Линдхарт, но и заради храбрия опит в чистото арткино с всичките му символи, мерки и теглилки. Заради смелостта да кажеш нещо твърде лично, което или ще накара публиката да се върти в седалките от скука, или ще й опъне врата и ушите от интерес.
Второ: заради онова усещане за камерност (поне в главната част на филма), което донякъде ни напомни на Антихрист, само че без всичките ужаси и визуални ефекти.
Трето: защото, ако Източни пиеси беше любов от пръв поглед, то този е по-сложен и задължително трябва да се гледа поне два пъти.
Ето и историята накратко - Каста и Линдхард живеят в Париж и са гаджета от четири години. Заминават на почивка в Бургас и той - ни в клин, ни в ръкав - й изтърсва голямата си тайна, че всъщност е българско сираче. Отиват на остров Болшевик уж само за ден, но остават за повече, защото Туре се почва с въпроси от типа на „Кой съм аз?", „Това майка ми ли е?" и прочие. Привиждат му се удавници, разговаря с апатичния Руси Чанев и философски настроения Михаил Мутафов (добър и забавен, ама преигра накрая), остава сам със себе си, а после свършва в Биг Брадър.
Островът определено не е за всеки и в един момент малко натежава с констатациите си кой какво търси в тоя живот и как никога не сме един човек, а компилация от много. Но докато гледахме и слушахме внимателно, в един момент всичко си кликна на мястото - и муцунката на Летисия, и драматичният перчем на Туре, и музиката на шведския композитор Жан-Пол Вал (плюс малко Моцарт и Том Уейтс за баланс).
Филмът започва с реплика директно от устата на режисьора Алехандро Ходоровски (тук с епизодична роля): „Изправен си пред празнота, но Вселената те чака". Такъв е случаят и тук - Островът е твоето Черно море, скочи вътре и виж дали не ти е твърде солено.
Не е лесно да говорим
за новия на Камен Калев, чийто Източни
пиеси все още е малката ни рубинена
черешка в глазурата на новото българско
кино. Предполагаме, че и на него хич не
му e било лесно да оправдае големите
надежди на всички, които го харесахме.
Но да караме към филма.
Първо: Островът е
доста различен от Пиеси-те, на което
бурно ръкопляскаме. Не само заради
френската муцунка на Летисия Каста и
датския перчем на Туре Линдхарт, но и
заради храбрия опит в чистото арткино
с всичките му символи, мерки и теглилки.
Заради смелостта да кажеш нещо твърде
лично, което или ще накара публиката да
се върти в седалките от скука, или ще й
опъне врата и ушите от интерес.
Второ:
заради онова усещане за камерност (поне
в главната част на филма), което донякъде
ни напомни на Антихрист, само че без
всичките ужаси и визуални ефекти.
Трето:
защото, ако Източни пиеси беше любов
от пръв поглед, то този е по-сложен и
задължително трябва да се гледа поне
два пъти.
Ето и историята накратко
- Каста и Линдхард живеят в Париж и са
гаджета от четири години. Заминават на
почивка в Бургас и той - ни в клин, ни в
ръкав - й изтърсва голямата си тайна, че
всъщност е българско сираче. Отиват на
остров Болшевик уж само за ден, но остават
за повече, защото Туре се почва с въпроси
от типа на „Кой съм аз?", „Това майка
ми ли е?" и прочие. Привиждат му се
удавници, разговаря с апатичния Руси
Чанев и философски настроения Михаил
Мутафов (добър и забавен, ама преигра
накрая), остава сам със себе си, а после
свършва в Биг Брадър.
Островът определено
не е за всеки и в един момент малко
натежава с констатациите си кой какво
търси в тоя живот и как никога не сме
един човек, а компилация от много. Но
докато гледахме и слушахме внимателно,
в един момент всичко си кликна на мястото
- и муцунката на Летисия, и драматичният
перчем на Туре, и музиката на шведския
композитор Жан-Пол Вал (плюс малко Моцарт
и Том Уейтс за баланс).
Филмът започва с реплика
директно от устата на режисьора Алехандро
Ходоровски (тук с епизодична роля): „Изправен си пред празнота,
но Вселената те чака". Такъв е случаят
и тук - Островът е твоето Черно
море, скочи вътре и виж дали не ти е
твърде солено.