Бела Тар е гигантът на
унгарското кино. Лентите му са пълни
със свистене на вятър и меланхолия, а
голямата
Сюзан Зонтаг ги
слага сред шедьоврите на последните
двайсет години. Той пък мъдро определя
философията за човешкия живот като
„космически лайна", въпреки че иска
да стане философ още когато е на 16. После
снима 8-милиметрови любителски филми и
работи като чистач в Националния дом
на културата в Будапеща. Именно заради
една от тези късометражки не го допускат
в университет - тя е за група унгарски
цигани, които се канят да емигрират в
Австрия, а това не се харесва на
правителството.
Аматьорските му ленти
обаче правят впечатление на студио Бела
Балаш и те спонсорират дебюта му през
1977-а
Семейно гнездо, който завършва,
когато е едва на 22.
Аутсайдерът (1981) е бунт срещу тогавашното унгарско
кино, „пълно с лъжи", както сам казва
пред
Guardian и
допълва: „Аз трябваше да покажа истината.
Не почуках на вратата, а я разбих с крак".
За пръв път използва професионални
актьори в третия си -
The
Prefab People, а с телевизионната
адаптация на
Макбет (1982) коренно
променя стила си - филмът е направен
само от два кадъра, като първият е дълъг
5 минути, а следващият - 67. С
Алманах
на падението (1984) печели награда от
феста в Локарно, а през 1994-та вади своя
магнум опус -
Сатанинско танго,
върху който работи цели седем години.
Оттогава е пуснал само два пълнометражни
-
Веркмайстерови хармонии (2000) и
Човекът от Лондон (2007), който се
завъртя на София Филм Фест преди пет
години.
На тазгодишния ще видим
Торинският кон - последният му в
пряк и в преносен смисъл, защото
57-годишният режисьор обръща гръб на
снимането и отсега нататък ще се занимава
с фотография, писане и рисуване. Лентата
започва с разказ за Ницше, който се
втурва да спасява кон, налаган от
собственика си, и който след това е
настанен в психиатрична клиника, където
умира единайсет години по-късно, без и
дума да обели. Какво е станало с коня,
ние не знаем. От този момент нататък ще
разбираме бавно и мъчително какво се е
случило с него, а и с всички обречени
коне по света. Виждаме шест дни от мъките
на баща и дъщеря, потънали в бедност и
мизерия, и с всеки следващ ден ни се
припомня, че Господ е мъртъв, че Ницше
е мъртъв, а тежките натуралистични кадри
се редуват с... тежки минималистични
кадри. Накрая една реплика на бащата
обобщава целия човешки живот: „Трябва
да се яде". И всичко потъва в мрак.
{{trailer}}
Текст Мария Македонска
Бела Тар е гигантът на
унгарското кино. Лентите му са пълни
със свистене на вятър и меланхолия, а
голямата Сюзан Зонтаг ги
слага сред шедьоврите на последните
двайсет години. Той пък мъдро определя
философията за човешкия живот като
„космически лайна", въпреки че иска
да стане философ още когато е на 16. После
снима 8-милиметрови любителски филми и
работи като чистач в Националния дом
на културата в Будапеща. Именно заради
една от тези късометражки не го допускат
в университет - тя е за група унгарски
цигани, които се канят да емигрират в
Австрия, а това не се харесва на
правителството.
Аматьорските му ленти
обаче правят впечатление на студио Бела
Балаш и те спонсорират дебюта му през
1977-а Семейно гнездо, който завършва,
когато е едва на 22. Аутсайдерът (1981) е бунт срещу тогавашното унгарско
кино, „пълно с лъжи", както сам казва
пред Guardian и
допълва: „Аз трябваше да покажа истината.
Не почуках на вратата, а я разбих с крак".
За пръв път използва професионални
актьори в третия си - The
Prefab People, а с телевизионната
адаптация на Макбет (1982) коренно
променя стила си - филмът е направен
само от два кадъра, като първият е дълъг
5 минути, а следващият - 67. С Алманах
на падението (1984) печели награда от
феста в Локарно, а през 1994-та вади своя
магнум опус - Сатанинско танго,
върху който работи цели седем години.
Оттогава е пуснал само два пълнометражни
- Веркмайстерови хармонии (2000) и
Човекът от Лондон (2007), който се
завъртя на София Филм Фест преди пет
години.
На тазгодишния ще видим
Торинският кон - последният му в
пряк и в преносен смисъл, защото
57-годишният режисьор обръща гръб на
снимането и отсега нататък ще се занимава
с фотография, писане и рисуване. Лентата
започва с разказ за Ницше, който се
втурва да спасява кон, налаган от
собственика си, и който след това е
настанен в психиатрична клиника, където
умира единайсет години по-късно, без и
дума да обели. Какво е станало с коня,
ние не знаем. От този момент нататък ще
разбираме бавно и мъчително какво се е
случило с него, а и с всички обречени
коне по света. Виждаме шест дни от мъките
на баща и дъщеря, потънали в бедност и
мизерия, и с всеки следващ ден ни се
припомня, че Господ е мъртъв, че Ницше
е мъртъв, а тежките натуралистични кадри
се редуват с... тежки минималистични
кадри. Накрая една реплика на бащата
обобщава целия човешки живот: „Трябва
да се яде". И всичко потъва в мрак.
{{trailer}}
Текст Мария Македонска
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители