Не успях по време на миналата Киномания 2016 да гледам поредното произведение на "ужасното дете на европейското кино“ - Ксавие Долан, а именно -
Това е само краят на света. Филмът получи Голямата награда на фестивала в Кан.
Ето че сега като част от програмата на Дом на киното имах удоволствието да видя забележителното творение на канадския режисьор, сценарист и монтажист. Всъщност Долан адаптира за кино едноименната автобиографична пиеса на Жан-Люк Лагарс - едно от знаковите имена във френската модерна драматургия, починал от СПИН през 1995 на 38 години.
Запомнете - филмът е по пиеса, локациите са ограничени, сърцето на действието е в една семейна къща, а отзивите за забавено темпо са точни, но и напълно в синхрон с желанието на режисьора да спира времето, да извиква спомени по определен визуален начин или да се усети сцената по-силно, по-детайлно, с увеличителното стъкло на чувствата. Спокойно, филмът не е 10 часа, просто някои сцени са разтеглени, вкарани са като клипове на песни, нещо като невидимия саундтрак на живота ни…
Тези ефекти се подсилват най-вече от близките планове и самото място, което изпотява до безкрай персонажите. Виждаш как лека-полека вратовете им стават мокри, напрежението от вътрешните борби придобива физическо изражение…
При Долан нищо не е просто ей така. Сюжетът го изисква болезнено. Писателят Луи (Гаспар Юлиел) посещава след повече от 10 години семейството си, като отива при тях с идеята да сподели, че страда от неизлечима болест и умира. Пред нас се разкрива една колкото типичина, толкова и ярка семейна картина, пълна с причудливи индивидуалности.
На първо място поставям царицата - майка (знаете колко важен образ е тя във филмите на Долан), изиграна от великата френска актриса - Натали Бей. Най-болезнената връзка между избягалия син - гей и майката с нейния властови и харизматичен потенциал. Сцената между тях в бараката трябва да се прожектира на всеки, който иска да се занимава с кино. Там личи толкова ясно огромната бездна между тях, пълна обаче с любов.
Марион Котийар е в ролята на съпругата на Венсан Касел - Катрин. В началото е трудно да свикнеш с нейния едновременно бъбрив, но и свит - притеснен образ, но тя ни убеждава с всяка сцена, в която присъства и то често само с очи. Като наблюдаващия отстрани една семейна буря с неясен изход.
Леа Сейду пък е сестрата на писателя - Сюзън. Леа успява да удържи ролята на неуравновесена млада жена, загубена в семейната тъкан, както и в едно изолирано и задушаващо пространство. Без посока, без мечти...
Накрая запазих място за Венсан, който играе Антоан - грубия и адски неудовлетворен брат на писателя. Блестящ е в това изпълнение - със зачервените си от гняв очи и с нестихващото желание да бъде разбран.
Диалозите и камерата в този филм са безкомпромисни. Всеки от нас има своята семейна история, потиснатите чувства, любовта и разочарованията, архипелага от острови, на които живеем заедно. И все пак Долан ни прави съпричастни именно към това семейство. То се превръща в пример за разпадащите се отношения и онова неистово желание да ги скрепим отново.
Текст Белослава Димитрова
{{trailer}}
Не успях по време на миналата Киномания 2016 да гледам поредното произведение на "ужасното дете на европейското кино“ - Ксавие Долан, а именно -Това е само краят на света. Филмът получи Голямата награда на фестивала в Кан.
Ето че сега като част от програмата на Дом на киното имах удоволствието да видя забележителното творение на канадския режисьор, сценарист и монтажист. Всъщност Долан адаптира за кино едноименната автобиографична пиеса на Жан-Люк Лагарс - едно от знаковите имена във френската модерна драматургия, починал от СПИН през 1995 на 38 години.
Запомнете - филмът е по пиеса, локациите са ограничени, сърцето на действието е в една семейна къща, а отзивите за забавено темпо са точни, но и напълно в синхрон с желанието на режисьора да спира времето, да извиква спомени по определен визуален начин или да се усети сцената по-силно, по-детайлно, с увеличителното стъкло на чувствата. Спокойно, филмът не е 10 часа, просто някои сцени са разтеглени, вкарани са като клипове на песни, нещо като невидимия саундтрак на живота ни…
Тези ефекти се подсилват най-вече от близките планове и самото място, което изпотява до безкрай персонажите. Виждаш как лека-полека вратовете им стават мокри, напрежението от вътрешните борби придобива физическо изражение…
При Долан нищо не е просто ей така. Сюжетът го изисква болезнено. Писателят Луи (Гаспар Юлиел) посещава след повече от 10 години семейството си, като отива при тях с идеята да сподели, че страда от неизлечима болест и умира. Пред нас се разкрива една колкото типичина, толкова и ярка семейна картина, пълна с причудливи индивидуалности.
На първо място поставям царицата - майка (знаете колко важен образ е тя във филмите на Долан), изиграна от великата френска актриса - Натали Бей. Най-болезнената връзка между избягалия син - гей и майката с нейния властови и харизматичен потенциал. Сцената между тях в бараката трябва да се прожектира на всеки, който иска да се занимава с кино. Там личи толкова ясно огромната бездна между тях, пълна обаче с любов.
Марион Котийар е в ролята на съпругата на Венсан Касел - Катрин. В началото е трудно да свикнеш с нейния едновременно бъбрив, но и свит - притеснен образ, но тя ни убеждава с всяка сцена, в която присъства и то често само с очи. Като наблюдаващия отстрани една семейна буря с неясен изход.
Леа Сейду пък е сестрата на писателя - Сюзън. Леа успява да удържи ролята на неуравновесена млада жена, загубена в семейната тъкан, както и в едно изолирано и задушаващо пространство. Без посока, без мечти...
Накрая запазих място за Венсан, който играе Антоан - грубия и адски неудовлетворен брат на писателя. Блестящ е в това изпълнение - със зачервените си от гняв очи и с нестихващото желание да бъде разбран.
Диалозите и камерата в този филм са безкомпромисни. Всеки от нас има своята семейна история, потиснатите чувства, любовта и разочарованията, архипелага от острови, на които живеем заедно. И все пак Долан ни прави съпричастни именно към това семейство. То се превръща в пример за разпадащите се отношения и онова неистово желание да ги скрепим отново.
Текст Белослава Димитрова
{{trailer}}
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители